Лятото на ангелите [bg]

— Будувахме цяла нощ заради поредния случай. Какво лошо е станало?

— Семейна среща тази сутрин.

— О, боже, нямам нужда да научавам за нея!

— Напротив, има. Tio е болен.

— Кой tio?

Следва напрегнато мълчание и след твърде дълго време ми светва.

— Ох…

Баща ми.

— Рак на панкреаса — продължава Есперанца, щом става ясно, че няма да коментирам.

— Болезнено.

— Семейството иска да го изведе от затвора за лечение.

— Вероятно няма да стане, но така или иначе не е моя работа.

Едисън вече е почти седнал, превит над подлакътника на дивана и отчаяно мига, за да попречи на очите си да се затворят трайно.

— Мерседес… — Есперанца изпухтява в микрофона, който изкривява звука до ураганен тътен. — Настина ли смяташ, че другите от семейството няма да те занимават с това?

— Точно това си мисля, понеже ще си изключа личния телефон, докато успея да сменя номера.

— Повечето внучета никога не са го срещали.

— И са извадили късмет.

— Мерседес…

— Не.

— Ракът на панкреаса не се поддава кой знае колко на лечение. Знаеш, че баща ти вероятно умира.

— Mucha carne pal gato.[36]

— Мерседес!

— Това тя ли е? — чувам майка си на заден фон. — Нека говоря с нея, тази неблагодарна, злонамерена…

Затварям телефона и го изключвам — и така ще си остане известно време. Децата в болницата имат номера на служебния, както и Прия, Инара и Виктория-Блис. Всички други могат да ми пратят имейл. Трябва да призная, разочарована съм от Есперанца. Тя уж беше човекът в разширения състав на familia Рамирес, която разбираше, че битието им вече не е част от моя живот.

— Запрати го в стената? — заваля Едисън.

— Имам снимки и други щуротии за сваляне. Но после ще го строша.

— Хубаво. Добре ли си?

— Не. Но ти заспивай. Проблемът няма да ни избяга.

Партньорът ми незабавно се заравя обратно в одеялото си, така че остават да стърчат само рошавите му къдрици.

Стърлинг ме поглежда сериозно и е изумително колко млада изглежда с пусната и разбъркана около лицето си коса.

— Имаш ли нужда да си поплачеш на нечие рамо? — предлага тихо.

Стърлинг не знае историята, известна на Вик и Едисън, както и на стария й шеф Фини. Отне ми години и половин бутилка текила, за да призная само на Едисън. Но Стърлинг е… тя е важна и най-сетне съм свикнала да вярвам на това усещане, както не вярвах, когато признах на колегата си. Тя е част от моя екип и ми е приятелка. Тя е част от семейството ми.

— Още не — процеждам накрая. — Но когато угасим пожара…

— Имаме сделка — Стърлинг се свива отново на плътна топка — плюшена играчка, увита в поръбено вълнено одеяло с картинки на героите от „Грижовните мечета“. Най-любимото одеяло на Британи е и тя много рядко позволява да слезе на долния етаж, за да го използва някой друг.