Отровни думи [bg]

Марк въобще не се бе замислил. Беше твърде зает и нямаше време да планира помен за човек, който бе отсъствал през целия му живот.

Така бе приключило всичко. Великия — защото баща му се смяташе за такъв, а и така го наричаха — бе забравен. Марк вече не говореше за него, не мислеше за него. Когато се запозна с Доминик и тя се поинтересува дали баща му е „онзи“ Венсан Жилбер, бе признал, че става дума за същия. Но вече бе мъртъв, пропаднал в някоя тъмна яма в Калкута, Бомбай или Мадрас.

— Не е ли светец? — попитала бе Доминик.

— Точно така. Свети Венсан. Който възкресява мъртвите и погребва живите.

Не бе посмяла да пита нищо повече.

— Ето. — Доминик се появи с поднос с чаши и бутилки. Не беше сигурна коя напитка е подходяща за случая. Сред всички управленски срещи, вечери с клиенти и арбитражи, на които бе присъствала, никога не ѝ се бе случвало нещо подобно. Възкръснал баща. Но не и почитан.

Остави подноса с напитките на един пън и зарови лице в дланите си, за да вдиша острия аромат на коне и да се поотпусне. Свали ръце, но остана нащрек. Инстинктивно надушваше проблемите, а това определено беше проблем.

— Да, баща ми е — потвърди Марк и отново се обърна към майка си. — Значи не е мъртъв?

Гамаш си каза, че въпросът е любопитен. Не „Значи е жив?“, а „Значи не е мъртъв?“. Като че ли имаше разлика.

— Боя се, че не.

— Нали знаете, че съм тук? — обади се доктор Жилбер. — Чувам ви.

Но не изглеждаше смутен от случващото се, а по-скоро развеселен. Гамаш знаеше, че доктор Венсан Жилбер би бил страховит противник. Надяваше се, че този велик мъж — чувал бе, че е такъв — не е злодей.

Карол подаде на Марк чаша вода, взе една за себе си и седна на сламата до сина си.

— С баща ти се споразумяхме преди много време, че бракът ни е приключил. Както знаеш, той замина за Индия.

— Защо ми каза, че е загинал там? — попита Марк. Ако той не бе задал въпроса, Бовоар щеше да го направи. Инспекторът винаги си бе мислил, че семейството му е малко странно.

У тях никога не се шепнеше и не се разговаряше с нормален тон. Всичко бе развълнувано и бясно. Повишаваше се тон, крещеше се, викаше се. Всеки се месеше в живота на другите. Беше пълна бъркотия. Копнял бе за мир и спокойствие и ги беше открил в лицето на Инид. Животът с нея бе кротък и улегнал, никога не стигаха твърде далеч, нито пък твърде близо.

Трябваше да ѝ се обади.

Но колкото и странно да бе неговото семейство, не можеше да се сравнява с фамилията Жилбер. Всъщност това бе едно от най-успокояващите неща в работата му. Неговото семейство беше нормално на фона на останалите, в които хората наистина се избиваха взаимно, вместо просто да си мислят да го направят.

— Стори ми се по-лесно — призна Карол. — Смятах, че ще съм по-щастлива като вдовица, отколкото като разведена жена.

— Но защо не помисли и за мен? — възрази Марк.