Отровни думи [bg]

Покри с длан слушалката и обясни:

— Мадам Жилбер е. На територията на имението има някакъв мъж. Видяла го в гората зад къщата. — Отново се заслуша в гласа отсреща. — Казва, че човекът се приближава към къщата. Пита как да постъпи.

Мъжете се изправиха.

— О, боже, сигурно ме е видял да излизам и знае, че са сами в момента? — Докато слушаше, тръгна към изхода. Инспектор Бовоар и Марк Жилбер го последваха забързано. — Ще дойдем след две минути. Идете със свекърва си на горния етаж и се заключете в някоя баня. Онази, която ми показахте. Да, с балкона. Заключете вратите и дръпнете завесите. Стойте там, докато дойдем да ви вземем.

Бовоар вече бе запалил колата. Началникът му се качи до него, затръшна вратата и подаде телефона на Моран.

— Остани тук — нареди. — Вие също.

— Идвам с вас — настоя Марк и посегна към една от задните врати на автомобила.

— Останете. Трябва да говорите по телефона с жена си и да я успокоявате. Ще ни забавите, мосю!

Тонът на Гамаш бе повелителен и гневен.

Жилбер изтръгна телефона от ръката на Моран, а Бовоар натисна педала на газта. Колата се понесе по каменния мост и нагоре по улица „Мулен“ и спря на няколко метра от имението „Хадли“. Стигнаха за по-малко от минута. Слязоха от колата бързо и безшумно.

— Имате ли оръжие? — прошепна Жан Ги на началника си, докато тичаха приведени към ъгъла на къщата. Гамаш поклати глава отрицателно.

„Не е истина“ — помисли си Бовоар. Понякога му идеше да застреля шефа си.

— Пистолетите са опасни — отвърна главният инспектор.

— И тъкмо затова той — младият детектив кимна към задната част на имението — сигурно е въоръжен.

Гамаш вдигна ръка и Жан Ги замълча. С жестове главният инспектор посочи кой накъде да тръгне и след малко изчезна зад близкия ъгъл на къщата. Бовоар притича покрай входната врата и зави зад отсрещния ъгъл. И двамата тръгнаха към гърба на имението, където Доминик бе видяла непознатия мъж.

Главният инспектор се движеше колкото се може по-безшумно, притиснат плътно до стената. Трябваше да действат бързо. Непознатият бе там поне от пет минути и още никой не го беше спрял. Навярно дори вече бе в къщата. Много неща можеха да се случат за една минута, какво остава за пет.

Заобиколи един храст и стигна до следващия ъгъл на огромната стара постройка. Забеляза движение. Висок мъж. С шапка, ръкавици и спортно яке. Беше много близо до къщата, до задния ѝ вход. Щеше да им е много по-трудно да го хванат, ако влезе. Можеше да се скрие къде ли не и щеше да е още по-близо до двете жени.

Докато възрастният детектив наблюдаваше, мъжът се огледа и тръгна към двукрилата врата.

Гамаш пристъпи напред:

— Стой! — извика. — Sûreté du Québec.

Мъжът застина на място. Беше с гръб към инспектора и не можеше да види дали той е въоръжен. Но детективът също не виждаше дали непознатият има пистолет.

— Горе ръцете! — нареди.

Натрапникът не помръдна. „Лош знак“ — каза си Гамаш. Подготви се да се хвърли настрани, ако мъжът се извърне и стреля. Но и двамата стояха неподвижно. Тогава непознатият рязко се обърна.