Отровни думи [bg]

— Хубави крави.

Доминик Жилбер не му обърна внимание. Конете я привличаха. Докато нейният живот и този на близките ѝ внезапно се бе преобърнал, спокойствието на конете ѝ даваше утеха. Както и страданието им, помисли си. Не, не точно страданието, а търпението им. Щом те бяха изтърпели цял живот, изпълнен с болка и малтретиране, и тя можеше да понесе удар като този, който я очакваше в обора. Докато останалите продължиха напред, Доминик спря и се върна до ливадата, стъпи върху една кофа и се надвеси над оградата. Повечето коне все още се страхуваха и стояха надалеч. Но Бръшлян — едра, тромава, грозна и покрита с белези — пристъпи напред. Внимателно побутна с широкото си, плоско чело гърдите на Доминик, сякаш главата ѝ прилягаше точно там. Сякаш тя бе ключът. Когато жената се отдалечи и тръгна да догони останалите, за да се изправи срещу сянката в обора, усети конския мирис по ръцете си. Почувства успокоителния допир между гърдите си.

След като влязоха в сумрачната постройка, бяха нужни няколко минути, за да свикнат очите им с тъмнината. Малко по малко сянката започна да става все по-плътна и придоби човешка форма. Пред тях стоеше висок, слаб и изискан възрастен мъж.

— Оставихте ме да чакам — изрече тъмнината.

Марк не беше толкова добре със зрението, колкото твърдеше, и виждаше само очертанията на фигурата. Но думите и гласът на стареца казваха предостатъчно. Зави му се свят и протегна ръка. Майка му стоеше до него, хвана го и му помогна да се задържи на крака.

— Майко? — прошепна той.

— Всичко е наред, Марк — проговори фигурата отсреща.

Но Марк знаеше, че е тъкмо обратното. Чувал бе слуховете за старото имение „Хадли“ и за зловещите привидения, които го обитаваха. Харесваше ги, защото благодарение на тях бяха купили къщата безсрамно евтино — никой друг не я искаше.

Но ето че сега нещо мръсно наистина се бе материализирало пред очите им. Имението „Хадли“ бе родило поредния си призрак.

— Татко?