Парижката книжарница

— Пуф… кралят на пътя… — затананика Саманта.

— Цял човешки живот плюс предишните животи върху поставка за бира. Звучи достоверно — промърмори Пердю.

Много пъти му се беше случвало да спори със запалени колекционери, решени да се сдобият с така наречените хроники от Акаша[41], все едно колко ще им струват.

— Сериозно ли говорите? — зарадва се Макс. — Ей, хора, ами ако в предишния си живот съм бил Балзак?

— По-скоро си бил някое малко канелони.

— В хрониката е записано и кога ще дойде краят ти. Не точния ден, само месеца и годината. Записано е и как ще умреш — продължи Кунео.

— О, много благодаря. — Макс поклати глава с явно съмнение. — Какъв смисъл има да знам кога ще умра? Сигурно ще прекарам остатъка от живота си в луд страх. Не, благодаря, предпочитам да си остана с илюзията, че безкрайността може да се отвори точно за мен.

Пердю се покашля многозначително.

— Да се върнем към Кюизери. Повечето от хората там, на брой точно 1 641, се занимават с печатни произведения, а останалите се грижат за храната и подслона на гостите. Казват, че братството на букинистите е изплело плътна мрежа около глобуса и тази мрежа продължава да съществува извън нормалните пътища за комуникация. Тези хора не ползват даже интернет. Книжните мъдреци пазят ревниво знанията си и с всеки починал член на братството общото знание намалява.

— Ох… — въздъхна Саманта.

— Затова всеки от тях се старае да си отгледа поне един наследник и му предава устно знанието си за живота с книгите. Тукашните букинисти знаят мистични истории за възникването на известни произведения, познават всички тайни издания и оригинални ръкописи, чели са „Женската библия“[42].

— И такава ли има? — промърмори Макс.

— Известно им е всичко за книгите, в които между редовете е записана съвсем друга история — продължи да разказва Пердю с тих, съзаклятнически глас. — Казват, че в Кюизери живее жена, която е изучила съдбата на много известни произведения. Тя събира първите версии на ръкописите. Знае например какъв е бил първият край на Ромео и Жулиета — двамата оцеляват, женят се и си имат много деца.

— Пфу — потърси се Макс. — Как е възможно Ромео и Жулиета да оцелеят и да имат деца? Нали цялата драматургия отива на кино?

— На мен пък ми харесва — възрази Кунео. — Винаги ми е било мъчно за малката Жулиета.

— Сигурно някой от тях знае кой е Санари? — попита с надежда Макс.

И Жан Пердю хранеше същата надежда. От Дижон бе изпратил картичка на Сами льо Трокесе, президент на книжната гилдия в Кюизери, за да го извести за идването си.

Към два, изтощени, всички заспаха, люлени от вълните, които с отслабването на бурята бяха станали по-меки и дори приятни.

Събудиха се в началото на новия ден, облян от прясно измити слънчеви лъчи, който с нищо не напомняше за случилото се предишната нощ. Бурята я нямаше — а с нея бе изчезнала и жената.

Кунео се взираше невярващо в празната си длан. Размаха ръка и обвинително я показа на спътниците си.