Нощният ловец [bg]

— Ти ли подготвяш леда със „Замбонито“, Стебан? — повторих аз.

— А бе, знайш как е. Не ми дават да я карам по време на игра, нали разбираш. Това е за костюмарите. Те гледат да сложат някое дете, знайш как е. Някоя звезда. Да кара наоколо и да маха с ръка, таквиз работи. Аз обаче трябва да съм готов за сутрешната тренировка, нали разбираш. Когато отборът е в града. Карам замбонито само сутрин, много рано. Обаче сега отборът е на път и затуй идвам по-късно.

— Иска ми се да хвърля един поглед на игрището. — Деб очевидно губеше търпение. Явно намираше, че се обаждам не на място. Стебан отново се извърна към нея. Очите му проблясваха лукаво.

— Дадено — отвърна той. — Имаш ли заповед?

Дебора пламна. Контрастът със синята й униформа беше великолепен, обаче това едва ли беше най-ефективният начин да утвърди авторитета си. Познавах я добре и знаех, че ще побеснее, щом осъзнае, че се е изчервила. Понеже нямахме заповед, а и всъщност нямахме работа тук и всяка наша инициатива, от какъвто и характер да беше, официално щеше да бъде санкционирана, не мислех, че едно избухване е най-добрият тактически ход.

— Стебан — обадих се, преди Деб да каже нещо, за което впоследствие ще съжалява.

— Ъ?

— Откога работиш тук?

— Откакто откриха игрището. — Той вдигна рамене. — Две години преди това работех на старото игрище.

— Значи последната седмица, когато откриха трупа на леда, си работил тук?

Стебан погледна встрани. Лицето му позеленя под слънчевия загар.

— Не искам втори път да виждам такова нещо… — Той преглътна с мъка. — Никога.

— Разбирам те — отвърнах с неподправено изкуствено съчувствие. — Тъкмо затова сме тук, Стебан.

— К’во искаш да кажеш? — намръщи се той.

Хвърлих поглед към Деб, за да се уверя, че няма да извади оръжие. Тя стоеше с плътно стиснати устни и нервно потропваше с крак, без да откъсва неодобрителен поглед от мен, но не казваше нищо.

— Стебан — казах и пристъпих към него. Постарах се гласът ми да звучи поверително и мъжествено. — Мислим, че има вероятност тази сутрин, като отвориш вратите, вътре да те очаква нещо подобно.

— Мамка му! — избухна той. — Не ща да имам нищо общо с това.

— Разбира се, че не искаш.

— Me cago en diez е тая работа — каза той.

— Точно така — съгласих се. — Защо тогава не ни позволиш първи да хвърлим един поглед? Просто за всеки случай.

Той ме загледа зяпнал, после премести очи върху Дебора. Тя все още се мръщеше. Изражението й странно контрастираше с униформата, която я разхубавяваше.

— Може да загазя — рече той. — Да си загубя работата.

Усмихнах се със съчувствие, което изглеждаше неподправено.

— Но можеш да влезеш вътре сам и да намериш купчина накълцани ръце и крака. Този път много повече.

— По дяволите — отново каза той. — Ще загазя, ще си изгубя работата. Защо ми е да правя това, а?