Златният бряг [bg]

— И аз не го помня — каза тя. — Къщата все още ли е там?

— Мисля, че я събориха. Беше зад онези смърчове.

— Точно така — съгласи се Сюзън. — Беше в стила на английските феодални имения. Принадлежеше на семейство Конрой. Ходех на училище заедно със сина им. Симпатично момче беше.

— Мисля, че си го спомням. Един мухльо с пъпчиво лице.

Сюзън ме ощипа по ръката.

— Ти си мухльото.

— Но имам чиста кожа.

Сега трябваше да се насочим на запад и тъй като последните слънчеви лъчи блестяха в стъклото, спуснах козирката. Понякога тези разходки с колата са приятни, а понякога не са.

— Мислила ли си за евентуално преместване? — попитах аз.

— Не.

— Сюзън… давам на това място десет години и няма да го познаеш след това. Американците настъпват, разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Вериги от заведения за хамбургери, търговски улици, денонощни магазини, пицарии — та те са вече тук. Ще настъпи един ден, когато тук няма да е останал нито един усамотен плаж, на който да се любим. Не би ли предпочела да запомниш всичко, както е било?

Тя не отговори и знаех, че е безполезно да се опитвам да въведа реалността в нейния свят.

В някои отношения това място ми напомня следвоенния Юг, с тази разлика, че западането на Златния бряг не е в резултат на военни операции, а на една-единствена икономическа катастрофа, последвана от една по-коварна класова война. И докато съсипаните плантации на стария Юг са се простирали в над дванайсет щата, руините на този легендарен свят заемат една площ от около деветдесет квадратни мили, което е около една трета от цялата територия на окръга.

По-голямата част от огромното население на това предградие — около милион и половина — е концентрирана в южните две трети, а съвсем наблизо са гъмжащите осем милиона на Ню Йорк. Тези факти — цифрите, историята, настоящият брой и разположение на населението, данъците и разработването на земята — променят до неузнаваемост нашия свят и обясняват, надявам се, колективната ни психика и манията ни да искаме да замразим момент от времето, който и да е момент от времето, само не утрешния.

Отново погледнах към Сюзън, която сега си бе затворила очите. Главата й все още беше отпусната назад и онези великолепни нацупени устни като че ли целуваха небето. Тъкмо щях да се пресегна и да я докосна, когато тя, изглежда, усети погледа ми или може би мислите ми и постави ръката си върху бедрото ми.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

Сюзън погали бедрото ми и аз се поразмърдах на мястото си.