Златният бряг [bg]

Съблякохме се и се любихме под звездите, а след това легнахме прегърнати на завет под канарата и слушахме шума на вятъра в клоните на дърветата над нас.

Не след дълго се облякохме и тръгнахме по плажа, хванати за ръце. Отвъд залива се виждаше Сандс Пойнт, някога дом на семейство Гоулд, след това на целия клан Гугенхайм, на Август Белмонт и на един от семейство Астор.

Когато вървя по този плаж и гледам към Сандс Пойнт, се сещам за Джей Гетсби на Ф. Скот Фицджералд, местонахождението на чиято митична къща е тема на някои местни теории и литературни есета. Моята собствена теория, споделяна и от някои други, е, че къщата на Гетсби е била Фелис, домът на Хари Ф. Гугенхайм на Сандс Пойнт. Великолепната къща, която Фицджералд описва, прилича на Фелис, включително и бреговата линия и високите скали на Сандс Пойнт. Фелис сега е превърнат в музей и нощем е тъмен, но ако бяха запалени всичките му светлини, разкривайки цялата му прелест, бих могъл да го видя от тук.

А от тази страна на залива, нагоре по брега, върху следващото парче земя има една голяма бяла колониална къща, която все още не са съборили и за която съм сигурен, че е на изгубената любов на Гетсби — Дейзи Буканън. Дългият кей зад къщата на Дейзи вече го няма, но местните хора твърдят, че е съществувал, а натрапчивата зелена светлинка в края на кея, в която Гетсби непрестанно се взира от къщата си на другата страна на залива — ами, аз съм я виждал от лодката си в летните нощи и Сюзън също я е виждала — една призрачна светлинка, която като че ли плава по водата там, където вероятно е свършвал кеят.

Не знам какво е означавала тази зелена светлина за Джей Гетсби, нито какво е символизирала, освен бурното бъдеще. Но що се отнася до мен, когато я видя, грижите ми се стопяват в морската мъгла и се чувствам така, както бях се почувствал в една лятна нощ преди много години, когато бях дете и от лодката на баща ми наблюдавах как светлините на пристанището танцуват върху блещукащата вода на залива Хемпстед. Когато видя зелената светлина, си спомням онзи невинен час, онази съвършена, тиха нощ с мирис на море и лек бриз, с леките вълнички, които се плискаха около полюшващата се лодка, и баща ми, който ме хваща за ръката.

Сюзън също казва, че зелената светлина я навежда на трансцендентални мисли, макар че не иска или не може да ги опише точно.

Но аз искам да разкажа на децата си за това; искам да им кажа да открият своята зелена светлина и бих искал за един магически час в някоя лятна вечер една изтощена нация да поспре и да се замисли и всеки мъж и жена ще си спомнят как е изглеждал светът някога, как е ухаел и как се е живеело в него и колко приятно е било да почувстваш онова велико спокойствие и абсолютна сигурност, просто като сложиш ръката си в ръката на баща си или на майка си.

Зелената светлина, която виждам в края на изчезналия кей на Дейзи, не е бъдещето — тя е миналото и това е единственото успокоително знамение, което някога съм виждал.