Катерина де Медичи [bg]

Задачата ми се състоеше в следното – да поръчам пръстен, подходящ за Анри, да изработя изображение на гарван, да се сдобия с камъка, билката и жабата и да изпълня ритуала. Първо обаче се налагаше да открия местоположението на Джинах, да проследя движението ѝ и да определя кога през следващите месеци ще се намира най-близо до Луната.

Онзи ден се чувствах целеустремена, уверена, че кървавото бреме, което влачех толкова отдавна, скоро ще се смъкне от плещите ми. Не предполагах, че правя нова крачка към сърцевината на зловещия и неспирно разширяващ се магьоснически кръг.

Междувременно, докато съдбата ми се усмихваше, Флоренция вехнеше. Получих писмо от скъпия си братовчед Пиеро. Сега той живееше в Рим с баща си Филипо и с братята си. Бяха принудени да избягат от Флоренция. Сандро изглежда се бе превърнал в свиреп тиранин, подозрителен към роднините си – дори обвинил Пиеро, че съзаклятничи да завземе властта в града. Други, събудили недоверието на Алесандро, били екзекутирани, отровени или просто изчезвали безследно.

"Добре е, че с Иполито сте далеч от него", пишеше Пиеро. "Иначе нямаше да сте живи". Заради многото недоволни, напуснали Флоренция от страх или негодувание, се понесли слухове, че се събира войска за превземането на града.

Отговорих веднага на Пиеро. Поканих го да дойде със семейството си във Франция, понеже копнеех да ги видя. Всъщност исках и те да ме видят щастлива.

В лицето на крал Франсоа намерих бащата, за когото винаги бях мечтала. За мое задоволство той ме канеше на сутрешните срещи със съветниците си, за да видя как се управлява държава. Научих как кралят работи с Парламента, със съкровищницата, с Кралския съвет.

Всеки ден на обяд кралят ми оказваше извънредна чест, канейки ме да седна близо до него. Когато четецът му замлъкваше, обсъждахме бъдещите строежи във Фонтенбло, кой италиански маестро да покани за определен проект или книги, които и двамата бяхме прочели.

Към мен той се държеше любящо както към своите дъщери, които посещаваше редовно. Вземаше ги в скута си и двете, макар че бяха твърде големи и едва се побираха. Усмихнеше ли ни се, съзирах лъчезарното, ласкаво момче, което виждах у моя Анри. В съвещателната зала обаче кралят бе безмилостен. Благоденствието на държавата надделяваше над всички сърдечни трепети.

Често слушах мълви за ненаситната му похот, ала той пазеше семейството си от нея. Понякога обаче го сварвах с ръка в корсажа или под полите на някоя придворна. Мадам Жонди ми разказа как, когато за пръв път дошла в двореца, Негово Величество я приклещил насаме и ѝ заповтарял, че не може да живее без нейната любов.

– А ти поддаде ли се? – попитах я стъписано.

– Не. Жените са слабостта на Негово Величество, а заплаче ли жена, той е безпомощен. Така го държи херцогиня Д'Етамп. Разплаках се и му казах, че обичам съпруга си и не искам да го предам. Негово Величество прие обяснението ми и се оттегли с извинение.