Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Четирите левиатана и Крас се обърнаха в посоката, откъдето се появи пети и очевидно много по-стар дракон. За разлика от другите имаше впечатляващ гребен, проточил се от челото, по гърба, та чак до връхчето на опашката. Беше по-тежък поне с няколко тона, а само ноктите му бяха по-дълги от дребната фигурка, намираща се сред бегемотите.
Но въпреки огромните му размери и очевидния авторитет, очите му бяха будни и пълни с мъдрост. Той и само той щеше да реши съдбата на Крас.
— Ако си един от нас, независимо от маскировката, която носиш, трябва да знаеш кой съм аз — избоботи драконът.
Магьосникът се зарови в разпокъсаните си спомени. Естествено, че знаеше кой е той, но името не искаше да изплува. Тялото му се напрегна и кръвта му закипя, докато се бореше с мъглата в ума си. Знаеше, че ако не заговори на гиганта с името му, щяха да го отхвърлят завинаги и нямаше да успее да предупреди вида си за възможната опасност от присъствието му в това време.
И тогава, с титанично усилие, името, което трябваше да знае не по-зле от своето собствено, изскочи от устните му:
— Ти си Тиранастраз… Тиран, Ученият… консортът на Алекстраза!
Гордостта му от това, че си е спомнил и името, и титлата на аления гигант, сигурно беше очевидна, защото Тиранастраз се закиска:
— Ти наистина си един от нас, макар още да не мога да определя къде точно принадлежиш. Получих име за теб от този, който те доведе, но то очевидно е погрешно, защото сред нас всяко име се дава на един-единствен.
— Няма грешка — настоя драконовият магьосник. — И мога да обясня защо.
Консортът на Алекстраза поклати могъщата си глава. Почти незабележима струйка дим изхвърча от ноздрите му:
— Твоето обяснение, малки драконе, ни беше предоставено… но го намираме за твърде невероятно, за да е истина! Това, което казваш, спада сред уменията само на Безвременния Ноздорму, но дори той не би бил толкова невнимателен, за да го направи!
— Умът му е размътен, просто и ясно — каза наблюдателят от гората. — Един от нас е, наистина, но е бил наранен умишлено или случайно…
— Може би… — След това Тиранастраз изненада останалите дракони, като сведе глава до земята, почти срещу Крас. — Но това, че ме позна, отговори на въпроса ми! Ти си един от ятото и имаш правото и привилегиите да влезеш в най-дълбоките пещери от леговището ни. Ела, ще те заведа при тази, която ще разреши проблема заради всички нас. Онази, която познава всеки от ятото си, все едно са нейни деца! Тя ще те разпознае и така ще разкрие истината…
— Водиш ме при Алекстраза?
— Тя и никой друг. Качи се на врата ми, ако си способен.
Въпреки своята изнемога Крас се качи с лекота. Не само, че мисълта най-накрая да намери помощ го оживи… даваше му сили и възможността отново да види обичната си Алекстраза, дори тя изобщо да не го разпознаеше.
Огромният дракон понесе ездача си през изронени от времето тунели и зали, които Крас трябваше да разпознава без проблем, но уви, нищо такова не ставаше. От време на време се появяваше някакъв блед спомен, но никога достатъчен, за да задоволи магьосника. Дори когато прелитаха покрай други дракони, никой не му се видя познат, макар че някога познаваше всички от червеното ято.
Искаше му се да е бил буден, когато наблюдателят го беше довел тук. Пейзажът около кралството на ятото можеше да събуди спомените му. Пък и каква по-прекрасна гледка от това да види драконите в най-връхната точка от царуването им? Отново да съзерцава високите, извисяващи се планини и стотиците дълбоки бездни помежду им, всяка от които вход към царството на Алекстраза. Изминали бяха безчет векове от онова време и Крас винаги тъжеше за отминаването Епохата на драконите.
„Може би, ако успея да я убедя… ще ме пусне да видя драконовите земи за последен път… преди да реши какво да ме прави.“
Огромният Тиранастраз се носеше безпрепятствено през гладките и високи тунели. За момент Крас му завидя, защото му предстоеше да говори с обичната си кралица, а щеше да му се наложи да го стори в това мизерно смъртно тяло. Безкрайно обичаше по-слабите раси и ценеше времето си сред тях, но сега, когато може би поставяше самото си съществуване на карта, Крас щеше да се чувства по-добре в истинската си форма.
Внезапно пред тях се появи ярка, но успокояваща светлина. Червеникавият блясък стопли Крас отвътре, а после и отвън, когато приближиха, и го накара да си мисли за детството. Бледи спомени за живота му танцуваха в неговата глава и за първи път от пристигането си в тази епоха, драконовият магьосник почти успя да се почувства цял.