Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Няма… нищо, което… да ви кажа. — Ронин беше изненадан, че устата му изобщо работи.
— Тепърва ще разберем това. Ще открием и какво се е случило със спътника ти, и защо вие, които не би трябвало да сте тук, все пак сте пристигнали. — Изражението на полубога се смекчи. — Но засега ти препоръчвам да си починеш. Поне това си заслужил.
Той махна с ръка над лицето на Ронин… и магьосникът заспа отново.
Крас също щеше да се радва да разбере къде точно се намира. Пещерата, в която се събуди, не раздвижи никакви спомени в него. Не можеше да усети присъствието на нито едно друго създание, особено от неговия вид, и това го притесни. Нима наблюдателят го бе довел тук просто за да се отърве от него? Очакваше ли се Крас да умре в затънтената пещера?
Последното наистина представляваше реална опасност. Слабата фигура на драконовия магьосник продължаваше да се тресе от болка и изтощение. Крас се чувстваше така, сякаш някой е изтръгнал половината от него. Паметта му продължаваше да му изневерява и той се страхуваше, че всичките му болежки само ще се засилят с времето… с което не разполагаше.
„Не! Няма да се предам на отчаянието! Не и аз!“
Той се насили да се изправи и се огледа наоколо. За един човек или орк пещерата щеше да е почти напълно черна, ала Крас виждаше вътрешността й почти все едно светлината на слънцето блестеше вътре. Забеляза огромните сталактити и сталагмити, всяка цепнатина и отвор по стените и дори дребните слепи гущери, които тичаха покрай по-тесните пукнатини.
За съжаление не можа да види никакъв изход.
— Нямам време за тези игрички! — извика към празния въздух. Думите му ехтяха из пещерата и сякаш с всяко повторение ставаха все по-иронични.
Пропускаше нещо. Със сигурност го бяха оставили на това място с някаква причина…
Тогава Крас си спомни обичаите на народа си — обичаи, които за онези, които не са дракони, можеха да бъдат често наистина много жестоки. На лицето му заигра усмивка.
Закачуленият магьосник се изправи и се завъртя бавно в кръг, като очите му не мигаха дори за секунда. В същото време започна да рецитира ритуалното приветствие, говорейки на език, по-древен от света. Повтори приветствието три пъти, наблягайки на определени нюанси по начин, по който би могъл само някой, научил го от същия източник, от който идваше езикът.
Ако това не привлечеше вниманието на похитителите му, нищо друго не би могло.
— То говори на езика на онези, поставили небето и земята по местата им… — прогърмя нечий глас. — Онези, създали и самите нас.
— Значи трябва да е от нашите — рече друг. — Защото няма как да е един от тях…
— Ще трябва да научим още.
Внезапно говорещите се материализираха от нищото около дребната фигурка… четири гигантски червени дракона, които се настаниха до Крас, а всеобхватните им криле се сгънаха с достойнство зад гърбовете им. Изгледаха магьосника, все едно е малка, но вкусна хапка.
Ако очакваха да шокират предполагаемо примитивните му сетива, отново се проваляха.
— Определено е един от нас — измърмори едър мъжкар, чийто пол си личеше по големия гребен. Той изсумтя, запращайки талази дим към Крас.
— Затова го доведох тук — отбеляза горчиво някакъв по-дребен екземпляр, но също мъжки. — И заради непрестанното му хленчене…
Крас се почувства съвсем добре насред дима и се обърна към спасителя си:
— Ако имаше малко от дарения ни от създателите разум в главата си, щеше веднага да разпознаеш какъв съм и незабавно да оцениш спешността на предупреждението ми! Можеше да си спестим хаотичното бягство от царството на горския повелител.
— Все още не съм сигурен, че не направих грешка, довеждайки те тук!
— А къде е това „тук“?
И четирите дракона отдръпнаха глави в леко недоумение. Единият от двата женски проговори:
— Ако си един от нас, малко драконче, би трябвало да знаеш така добре, както познаваш гнездото си…
Крас отново прокълна разбърканата си памет. Та това можеше да е само едно-единствено място.
— Значи съм насред домашните пещери? В царството на обичната Алекстраза, Кралицата на Живота?
— Ти самият искаше да дойдеш тук — напомни му по-дребният мъжкар.
— Въпросът си остава — прекъсна ги втората женска, по-млада и слаба от другите. — Ще стигнеш ли по-далеч?
— Ще отиде където пожелае — намеси се нов глас. — Стига само да ми отговори на един простичък въпрос.