Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Младият нощен елф прие похвалите на могъщия командир с пламнали бузи. Годините, в които всички очакваха от него да бъде герой и шампион, бяха поставили тежък товар на раменете му. Ала сега Илидан чувстваше, че съдбата му сякаш се е разкрила… и при това благодарение на вродените му магически сили, които досега отхвърляше в името на по-бавните и по-неуловими друидски заклинания, на които го учеше Ценариус.
„Какъв глупак съм бил да отхвърлям наследството си! — осъзна Илидан. — Дори през деня магията на нощните елфи е на мое разположение…“
Това всъщност го ободри, защото се беше чувствал странно да приема ученията на брат си. Та кой герой от легендите е известен с това, че е следвал пътя на други?
Войниците, опитните ветерани на лорд Рейвънкрест, го изгледаха с новопридобито силно уважение.
— Рол’тарак! — извика благородникът. — Чувствам, че късметът е с мен днес! Искам да поведеш половината войни по следата. Все още има шанс да хванем затворника и който там го е освободил! Тръгвай!
— Да, господарю!
Рол’тарак привика няколко войника, а после, когато всички се качиха по седлата, ги поведе в посоката, накъдето вероятно бяха изчезнали Малфурион и Брокс.
Илидан почти не мислеше за брат си, предполагайки, че забавянето тук е дало на Малфурион всичкото време, което му е било нужно, за да се изплъзне от преследвачите. Мислеше обаче за Тиранде, която не само щеше да е много доволна от това, което щеше да й изглежда като негова помощ в забавянето на преследвачите, но и щеше да се впечатли от високата оценка, с която лорд Рейвънкрест го удостояваше.
А изглежда благородникът възнамеряваше да удостои и с друго този, когото смяташе за свой спасител. Рейвънкрест подкара пантерата си към Илидан и постави едната си, облечена в метална ръкавица ръка върху рамото на младия нощен елф, после обяви:
— Илидан Стормрейдж, Лунната стража е сляпа за силите ти, но аз не съм. Белязвам те като принадлежащ към замъка Блек Руук… и мой личен магьосник! Като такъв, твоята позиция е извън Лунната стража. Ще бъдеш равен на всеки един от тях, но никой от ордена им не ще ти заповядва! Ще отговаряш само пред мен и твоята кралица, Светлината на Светлините, Азшара!
Останалите нощни елфи поставиха левите си ръце на гърдите и склониха глави в знак на уважение при споменаването на кралицата.
— Аз… за мен е… чест, господарю…
— Ела! Веднага се връщаме обратно! Искам да събера по-голяма сила, за да занесем тези трупове в Блек Руук! Трябва да бъдат изследвани внимателно. Ако ще бъдем атакувани от някаква адска орда, трябва да научим колкото можем повече, за да предупредим Нейно величество!
Обхванат от еуфория, Илидан почти не обърна внимание на споменаването на Азшара. Ако го беше направил, може би щеше поне леко да се смути, защото заради нея Малфурион рискуваше да си навлече гнева на новия покровител на брат си. Тъкмо за нея друидът твърдеше, че участвала в някаква лудост, която можело да се окаже катастрофална за цялата раса на нощните елфи.
Ала за момента Илидан можеше да мисли само за едно: „Най-сетне открих съдбата си…“
Тринайсет
„Умът, душата и тялото му са силни…“ — рече могъщ и агресивен глас в главата на Ронин. „Достойно за възхищение… при други обстоятелства…“ — отвърна втори глас, по-спокоен, но инак идентичен с първия.
„Истината ще излезе наяве — настоя първият. — Никога не съм се провалял…“
Ронин сякаш се носеше извън тялото си, но къде точно, не можеше да каже. Чувстваше се така, сякаш се намира между живота и смъртта, съня и будното състояние… нищо не му изглеждаше съвсем вярно или напълно погрешно.
„Стига толкова! — намеси се трети глас, който по някакъв начин му звучеше познато. — През достатъчно проверки го прекарахте! Върнете го при мен… засега…“
И внезапно Ронин се събуди насред поляната на Ценариус.
Слънцето се намираше високо в небето, но човекът не можеше да каже дали е обед или това е поредният номер на омагьосаното място. Опита да стане, ала отново, както преди, тялото му отказа да се подчинява.
Чу движение и внезапно небето се изпълни от рогатото лице на горското божество.
— Ти си издържлив, магьоснико Ронин — изръмжа Ценариус. — Успя да изненадаш сила, която рядко се изненадва… и, което има по-голямо значение, успя да запазиш тайните си, колкото и глупаво да е това в перспектива.