Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Да, пожелах да присъстваш. Прости ми, ако усилието ти е коствало твърде много.
— Няма… нищо, което не бих направил за теб, любов моя, свят мой.
Тя посочи магьосника, който все още стоеше като ударен от мълния.
— Това е… Как се наричаш всъщност?
— Кор… Крас, кралице моя. Крас.
— Крас? Нека е Крас тогава… — Тонът й подсказваше, че внезапният му избор на нови имена точно в този момент я забавлява. Тя отново се обърна към болния левиатан. — А това, Крас, е един от моите най-обични поданици и най-новият ми консорт, към когото вече се обръщам с голямо упование за съвет. След като си един от нас, трябва да си чувал за него. Името му е Кориалстраз…
Двамата яздеха по разширяващата се горска пътека и Малфурион най-накрая започваше да вярва, че са се отървали от всички възможни преследвачи. Беше избрал маршрут, който преминаваше през скали и други места, където лапите на нощните саблезъби не оставяха следи, с надеждата, че ако някой ги търси, скоро ще потегли в грешна посока. Затова им отне доста повече време, отколкото нормално му трябваше, за да се добере до мястото, където се срещаха с Ценариус, но Малфурион реши, че трябва да поеме риска. Все още не знаеше какво ще си помисли господарят на гората за това, което е сторил ученикът му.
Когато приближиха мястото за срещи, друидът забави котката си. Брокс направи същото, макар и малко по-тромаво.
— Спираме ли? — изсумтя оркът, оглеждайки се наоколо без да вижда нищо друго, освен дървета. — Тук?
— Почти. Още само няколко минути. Скоро трябва да видим дъба.
Въпреки че се приближаваха към целта си, нощният елф всъщност се чувстваше все по-напрегнат. В един момент му се стори, че усеща наблюдаващи ги очи, но когато се огледа, не видя нищо, освен спокойната гора. Осъзнаването, че животът му се е променил завинаги, все още беше разтърсващо. Ако Лунната стража разбереше кой е, рискуваше да бъде прогонен — най-ужасното наказание, което може да бъде наложено на нощен елф, изключвайки смъртта. Народът му щеше да му обърне гръб и завинаги да го бележи като мъртъв, макар още да дишаше. Никой нямаше да контактува с него или дори да среща погледа му.
Дори Тиранде или Илидан.
А когато остави преследвачите им да се изправят срещу онова демонично създание, което Брокс бе нарекъл „адска хрътка“, само бе удвоил престъплението си. Ако чудовището беше наранило или убило някой от групата, Малфурион нямаше да има шанс да поправи стореното… За да се влошат нещата още повече, щеше да е виновен и за смъртта на невинни сънародници. Но какво друго можеше да направи? Единственият му друг избор включваше това да предаде Брокс на Лунната стража… и в крайна сметка на замъка Блек Руук.
Дъбът, който търсеше, внезапно се появи пред него и така даде на Малфурион възможността да не мисли повече за своите проблеми. На всеки друг дървото би изглеждало съвсем обикновено, но за него то бе древен страж, един от онези, които служеха на Ценариус по-дълго от обичайното. Дъбът имаше висок и дебел ствол с набръчкана кора. Надживял безброй други от собствения си вид, той беше безмълвен свидетел на хиляди поколения мимолетни животи.
Дървото позна Малфурион и листата в широката корона леко се разтърсиха, въпреки липсата на вятър. Това бе древната реч на дърветата и нощният елф се почувства удостоен с висока чест, защото Ценариус още в началото го беше научил да разбира част от нея.
— Брокс… трябва да те помоля за услуга.
— Дължа ти много. Кажи.
Малфурион посочи дъба и каза:
— Слез от пантерата и отиди до онова дърво. Докосни дънера с длан на мястото, където кората е съсухрена.
Оркът явно нямаше представа защо биха искали подобно нещо от него, но тъй като го молеше Малфурион, се подчини веднага. Подаде юздите на елфа и пристъпи към стража. Огромният войн се вгледа внимателно в дънера, после постави едната си едра длан където му беше посочил друидът.
Оркът изви глава, за да погледне към спътника си и запита:
— Какво да правя сега…
След това изръмжа изненадано, защото ръката му потъна в кората, все едно дънерът беше станал течен. Почти бе успял да я издърпа, когато Малфурион бързо му нареди да остане неподвижен.
— Не прави нищо! Просто стой! То се учи от теб. Ръката ти ще изтръпне, но това е всичко.
Това, което не започна да обяснява, беше, че изтръпването означава множество малки пипалца, които пробиваха плътта на орка. Дъбът се учеше от Брокс като се превръщаше, пък макар и за съвсем кратко, в част от него. Растение и животно се сляха в едно. Стражът щеше да запомни орка завинаги, независимо колко векове щяха да изминат.