Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Този Брокс — поправи се Ценариус. — Още едно създание, каквото никога досега не съм виждал. И как се появи Брокс, ученико мой? Подозирам, че ще чуя поредната притеснителна история.
Елфът незабавно разказа как бяха спасили орка, като в процеса успя да поеме цялата вина върху себе си. Почти не спомена за Тиранде и Илидан.
Но Ценариус, много по-древен и мъдър от ученика си, разчете много от истината сред думите му:
— Казах ти, че твоята съдба и тази на брат ти ще поемат по различни пътища. Мисля, че сега сте стигнали до този разклон, независимо дали го съзнавате.
— Не разбирам…
— Това е разговор за друго време… — Внезапно полубогът пристъпи между Малфурион и Брокс, насочил взор към гората. Клоните на дърветата около поляната изведнъж се заклатиха силно. — А в момента времето не е нещо, с което разполагаме. По-добре се пригответе… включително и ти, приятелю Ронин.
— Аз? — попита недоумяващо магьосникът.
— Какво има, шан’до? — Елфът усещаше яростта на дърветата. Озареното от слънцето небе се изпълни с гръмотевици, а вятърът отново се усили. Върху величествената фигура на Ценариус падна сянка. Толкова дълбока и плътна, че Малфурион се притесни за учителя си.
Повелителят на гората протегна ръце, сякаш за да прегърне нещо, което никой друг не виждаше.
— Ще бъдем нападнати… и се страхувам, че дори аз може да не съм в състояние да ви опазя всичките.
Самотният адски звяр последва следата — нещо невъзможно за всяко друго животно — и вече надушваше не само миризмата на плячката си, но също и магията й. Енергията, даваща живот на заклинанията, му служеше за храна дори по-добре от плътта, а както всички от своя вид, хрътката винаги беше гладна.
Смъртните създания не биха забелязали магията, скрита в дъба-страж, но демонът я надуши. С настървение се вкопчи в неподвижното дърво, а смъртоносните пипала се изстреляха и се вкопчиха в дебелия дънер.
Дъбът направи всичко възможно да се пребори с неочаквания враг. Корените опитаха да впримчат лапите на чудовището, но адският звяр ги избегна. Отчупени клони се спуснаха от височините като копия, ала ударите им по дебелата кожа бяха безполезни.
Когато нищо друго не помогна, от дъба излезе остър режещ звук, който се засилваше с всяка изминала секунда. Скоро достигна височина, недоловима за повечето живи създания.
Обаче за адския звяр звукът се превърна в агония. Демонът изскимтя и се опита да покрие главата си с лапи, ала същевременно отказа да отпусне хватката си върху пазителя. Двете създания започнаха да се борят със силата на волите си…
Все пак накрая чудовището надделя. Губещ все повече и повече от магическата си сила, дъбът взе да изсъхва, докато накрая не умря по същия начин, по който и лунните стражи, повален, докато изпълняваше дълга си след толкова хилядолетия защита на пътя.
Адският звяр разклати глава, а после подуши въздуха пред себе си. Пипалата алчно се протегнаха напред, но демонът остана на място. Поглъщайки древната сила на пазителя, създанието бе пораснало и сега се издигаше почти двойно над предишния си ръст.
След миг хрътката се промени. Обгърна я непрогледна черна аура. Скрито вътре в нея като в пашкул, чудовището се извиваше и гърчеше, сякаш се опитваше само да се разкъса.
И изглежда успяваше. Една глава, две глави, три, четири… после пет. Всяка правеше все по-големи усилия да се измъкне и дърпаше с всички сили. Последваха ги дебели вратове, яки рамене, а после мускулести гърди, тела и крака.
Подхранвана от богатата магия на древното дърво, адската хрътка се превърна в глутница. Огромното усилие отслаби за малко демоните, ала само след миг те се възстановиха напълно. Знанието, че напред ги очаква още храна, ги подтикваше да бързат.
Адската глутница затича към поляната на Ценариус.
Четиринайсет
„Ти си добър слуга — каза Великият на лорд Ксавиус. — Наградите ти ще бъдат неизброими… всичко, което пожелаеш, ще ти го дам… всичко… всеки…“
С немигащите си изкуствени очи нощният елф коленичи пред огнения портал, попивайки множеството обещания на бога. Той бе най-облагодетелстваният от неговите слуги и щом пътят бъдеше отворен, щеше да получи чутовна сила.
Ала засега Аристократите се проваляха и пристигането на бога постоянно се отлагаше. Това обясняваше нарастващата нервност на съветника.
Двама други споделяха нервността му. Едната беше кралица Азшара, която копнееше не по-малко от него за деня, когато несъвършенството ще бъде унищожено и на света ще останат само нощните елфи — при това само най-добрите сред тях — които да управляват последвалия рай. Тя разбира се не знаеше, че в своята мъдрост Великият ще я направи жена на Ксавиус, но съветникът не очакваше да протестира, когато великолепният им бог й го съобщеше.