Човек без куче [bg]

Като и предния ден, Кристофер Грунт изглеждаше напълно нормален тийнейджър. Всъщност Гунар Барбароти бе забравил в какво се изразява понятието „нормален“ за тази възраст. Дъщеря му вече бе минала осемнайсет, а откакто не работеше с криминално проявени младежи, бяха изминали няколко години. И все пак в главата му съществуваше известна представа за особеностите на подрастващите. Някъде бе чел, че четиринайсетгодишните притежават най-ясно съзнание за морал и най-трезво преценяват кое е добро и кое — лошо, кое е правилно и кое — погрешно. Юношите на тази възраст невинаги постъпват в съгласие с тези нравствени принципи, разбира се, но притежават необременена представа за морал. С напредването на възрастта тя се деформира, става все по-неясна и по-непостоянна.

„Кой знае дали наистина е така“, помисли си Гунар Барбароти, докато гледаше слабичката фигура на Кристофер.

— Как си, момче?

— Не успях да спя.

— Напълно обяснимо е. В Шумлинге не се чувстваш добре, така ли?

— Май да — призна Кристофер Грунт. — Но най-важното е Хенрик да се завърне жив и здрав…

— Работим по случая — увери го инспекторът. — Затова искам да ти задам няколко въпроса за Хенрик. Днес няма да обсъждаме вуйчо ти.

— Слушам ви.

„Не е никак глупав — отбеляза наум Барбароти. — Не бива да го подценявам.“

— Ето как разсъждавам аз: през нощта на вторник срещу сряда брат ти е излязъл от стаята ви доброволно. Не ми се вярва някой да го е отвлякъл. Според теб как е станало? Решил е съвсем спонтанно да си направи среднощна разходка или…?

— Не, едва ли — отвърна Кристофер след кратък размисъл.

— Най-вероятно Хенрик е имал намерение да излезе от по-рано — продължи Гунар Барбароти. — Или някой му се е обадил по телефона да се срещнат из града.

— Нали вчера вече говорихме за това.

— Да, но понякога близките на изчезналите се сещат за нещо важно след време. Онази нощ чу ли в просъница да звъни телефон?

— Не. Нищо не съм чул.

— Дори докато спим, телефонният звън понякога… прониква и остава в съзнанието ни, така да се каже.