Човек без куче [bg]

Тя се разплака.

— Извинете за момент.

Явно остави слушалката и излезе от стаята. Гунар Барбароти се вторачи в падащите снежинки. Не мислеше за нищо. Не, впрочем вълците не излизаха от ума му. Вълците и снегът някак вървяха ръка за ръка в съзнанието му.

— Извинете ме — чу се пак гласът й в слушалката. — Много ми е тежко. Имате ли някакви новини по случая?

— За жалост не. Семейството ви се е забавило доста с подаването на сигнала. Роберт е изчезнал в нощта срещу вторник, а те се свързаха с полицията чак в сряда вечер, когато е изчезнал и Хенрик. Защо чакахте толкова дълго?

— Не знам. Май всички смятахме, че Роберт… е искал да се усамоти; че е отседнал у стар познат в града, защото семейното събиране го е натоварило прекалено много. Това обяснение звучи… съвсем логично.

— И вие ли споделяте мнението на останалите?

— Да.

— Какви познати има Роберт в Шумлинге?

— Нямам представа. С мама говорихме, но нито аз, нито тя се сетихме кой евентуално би подслонил Роберт. А и вече изминаха четири дни.

— Ще направим обстойна проверка — увери я Барбароти, — но вие сте напълно права. Защо ще се крие толкова време?

— И аз не знам — изхлипа Кристина. — Наистина не знам.

— Да преминем към Хенрик — побърза инспекторът, за да не й позволи пак да се разплаче. — За какво си говорихте с него?

— За какво ли не.

„Изключително подробен отговор“, помисли си Барбароти.

— А по-конкретно?

— Как се чувства, след като е напуснал семейното гнездо. Хенрик отиде да следва в Упсала. Разправи ми за студентския живот… такива неща.

— Близка ли сте с племенниците си?

— Да. Винаги сме се обичали.

— И с Кристофер ли?

— Разбира се.

— Но вие разговаряхте повече с Хенрик?

— Да, Кристофер си легна в… един без петнайсет или там някъде.

— И двамата с Хенрик останахте сами?

— Да, постояхме още най-много петнайсет минути. После аз се върнах в хотела.

— Но сте разговаряли насаме с Хенрик в продължение на петнайсет минути?

— Да, приблизително. Не съм поглеждала часовника. Не повече от четвърт час.

— И за какво говорихте?

— Ами за какво… за следването… за общи спомени… какви са били с Кристофер като малки…

— Това е било в понеделник. А във вторник? За какво си говорихте с Хенрик във вторник?

— Почти не сме разговаряли. Тогава празнувахме рождените дни на татко и Ева и… с Хенрик разменихме две-три думи.

— Как се чувстваше той?

— Моля?

— Как ви се стори Хенрик? Весел? Тъжен?

— В нормално настроение. Радваше се, че се е откъснал от родителите си. В Упсала му харесвало…

— Има ли си приятелка?

— Не. Според Ева, сестра ми, излизал с някоя си Йени, но Хенрик не я е споменавал. Сигурно не е нищо сериозно.

— Но той не ви се видя депресиран?

— Депресиран ли? Не. Изглеждаше сериозен, но той винаги си е такъв. Защо ме питате за…?