Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Стюардът тук беше Сайлъс. Наричаха го Киселия. — Дори сега Теон си спомняше винената воня от дъха на стареца.

— Умря преди пет години, милорд.

— А майстер Калън, той къде е?

— Спи в морето. Вендамир гледа гарваните сега.

„Все едно че съм чужденец тук — помисли Теон. — Уж нищо не се е променило, а всичко е друго.“

— Заведи ме в покоите ми — заповяда той.

Тя се поклони вдървено и го поведе по спечената земя към моста. Това поне го помнеше: древните камъни, хлъзгави от морската пяна и осеяни с лишеи, морето, кипящо под краката им като някакъв огромен бесен звяр, соления вятър, дърпащ наметалата им.

Всеки път, когато си беше представял завръщането си, виждаше уютната стая с топлата постеля в Морската кула, където беше спал като дете. Но жената го поведе към Кървавата цитадела. Залите тук бяха по-големи и по-богато обзаведени, но не по-малко хладни и влажни. Отредили му бяха няколко студени стаи с толкова високи тавани, че се губеха в сумрак. Сигурно щеше да се впечатли повече, ако не знаеше, че тъкмо тези стаи бяха дали името на Кървавата кула. Преди хиляда години синовете на Речния крал бяха избити тъкмо тук, насечени на късове в леглата им, за да ги върнат на баща им на сушата.

Но нямаше в Пайк убити Грейджой, освен малцина, заклани от братята си, а двамата му братя бяха мъртви. Не страхът от духове го накара да се огледа с неприязън. Гоблените по стените бяха позеленили от плесен, постелите бяха хлътнали и миришеха на гнило, рогозките по пода бяха стари и чупливи. Години бяха изтекли, откакто тези стаи бяха отваряни за последен път. Влагата проникваше до кости.

— Искам леген с гореща вода и огън в тази камина — заповяда той на старицата. — И се погрижи да запалят мангалите в другите стаи, за да ги стоплят малко. И милостиви богове, прати веднага някой да смени тези рогозки.

— Да, милорд. Както заповядате. — Тя излезе.

След малко донесоха горещата вода. Беше по-скоро хладка и скоро изстина, и на всичко отгоре морска вода, но поне отми праха от ездата по лицето, косата и ръцете му. Докато двама роби палеха мангалите, Теон смъкна мръсните си от пътуването дрехи и се преоблече за срещата с баща си. Избра си ботуши от мека черна кожа, меки панталони от агнешка кожа в сребристосив цвят и черен кадифен жакет с извезан на гърдите златния кракен. На шията си закачи малка златна верижка, на кръста — колан от щавена бяла кожа. Окачи кама на едното си бедро и дълъг меч на другото, в ножници от черно и златно. Извади камата и опита острието й на палеца си, извади брус от кесията на колана си и я тръкна няколко пъти. Гордееше се, че държи оръжията си винаги наточени.

— Като се върна, искам да заваря топла стая и чисти рогозки — предупреди той робите, докато си слагаше черните ръкавици, чиято коприна бе украсена с изящно везмо от златен конец.

Върна се в Голямата цитадела през покрития каменен проход. Ехото от стъпките му се смесваше с морския рев долу. За да стигне до Морската кула на нейния килнат скален стълб, трябваше да премине по още три моста, всеки от които — по-тесен от предишния. Последният беше от въжета и дърво и влажният солен вятър го караше да се поклаща като живо същество. Сърцето на Теон се вдигна до гърлото му, докато стигне до средата. Далече долу вълните мятаха облаци пяна и се блъскаха в скалите. Като момче беше тичал по този мост, дори в тъмните нощи. „Момчетата вярват, че нищо не може да ги уязви — нашепна съмнението му. — Порасналите мъже са по-разумни.“