Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Никой няма да ми ги отнеме, докато съм жива.

— Срещнете ли хал Поно, няма да живеете дълго. Нито хал Джако, или който и да е от останалите. Трябва да тръгнете натам, където тях ги няма.

Дани го беше посочила за първия рицар на кралската си гвардия… и когато мрачният съвет на Мормон и поличбите се съчетаха, посоката на пътя й се проясни. Тя свика хората си и яхна сребърната си кобила. Косата й бе изгоряла в кладата на Дрого, така че слугините й я облякоха в кожата на хаккар, убит от Дрого, белия лъв на Дотракското море. От страховитата му глава стана гугла, покрила голия й череп, а от кожата — наметало, покрило раменете и гърба й. Драконът с кремавожълтия цвят впи острите си черни нокти в лъвската грива и нави опашката си около ръката й, а сир Джора зае обичайното си място до нея.

— Следваме кометата — каза Дани на своя халазар. След като бе изречено, никой не вдигна глас да възрази. Доскоро бяха народът на Дрого, но вече бяха нейни. „Неизгоримата“ я наричаха и „Майката на драконите“. Думата й беше техният закон.

Яздеха нощем, а денем търсеха заслон от слънцето под шатрите си. Скоро Дани разбра колко верни са думите на Дорея. Немилостива беше тази земя. Оставяха диря от мъртви и умиращи коне по пътя си, защото Поно, Джако и другите бяха взели най-добрите от хергелетата на Дрого, оставяйки на Дани старите и дръгливите, болните и изтощените, недъгавите и своенравни животни. Същото беше и с хората. „Слаби са — казваше си тя, — затова аз трябва да бъда силата им. Не бива да показвам страх, нито слабост, нито съмнение. Колкото и уплашено да е сърцето ми, когато се взрат в лицето ми, трябва да виждат само кралицата на Дрого.“ Чувстваше се много по-стара от четиринадесетте си години. Дори да беше била момиче някога, това време бе отминало безвъзвратно.

След три дни поход умря първият човек — беззъб старик със замъглени сини очи. Падна изтощен от седлото и не можа да се вдигне. След час издъхна. По тялото му накацаха мухи кръвници и заразнасяха злата му орис по живите.

— Времето му е изтекло — заяви слугинята й Ирри. — Никой човек не бива да живее по-дълго от зъбите си.

Другите се съгласиха. Дани им нареди да убият най-слабия от конете, та да може мъртвият да отпътува на кон в нощните земи.

Две нощи по-късно издъхна невръстно момиченце. Горкият плач на майката не секна през целия ден, но нищо не можеше да се направи. Детето, милото, беше твърде малко, за да язди. Не бяха за него черните стръкове на нощните земи; трябваше да се роди отново.

Малко храна имаше в червената пустош и още по-малко вода. Земята беше гола и суха, с ниски хълмове и изпепелени, пометени от сухия вятър равнини. Реките, които прехвърляха, бяха сухи като кости на мъртъвци. Животните се примиряваха с коравите кафяви стръкове на дяволската трева, растяща на туфи в подножията на скалите и изсъхналите дървета. Дани пращаше ездачи пред колоната, но те не намираха нито кладенци, нито извори, а само плитки локви със застояла вода, които съхнеха под жаркото слънце. Колкото по-навътре навлизаха в пустошта, толкова по-малки ставаха локвите, и по-нарядко. Ако имаше богове в този непроходим пущинак от камък, пясък и червена глина, то те бяха корави и сухи богове, глухи за молитвите за дъжд.