![Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/5/3/sblsk-na-krale-a-clash-of-kings-bg-download.jpg)
Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Виното свърши първо, а скоро след това — и кобилешкото мляко, което господарите на конете обичаха повече от медовината. След това се изчерпаха запасите им от сухи хлебни пити и сушено месо. Ловците не намираха плячка и само плътта на умиращите коне пълнеше коремите им. След една смърт следваше нова. Изтощени деца, сбръчкани старици, болните, глупавите и своенравните, жестоката земя прибра всички тях. Дорея измършавя и очите й хлътнаха, а меката й златиста коса стана чуплива като слама.
Дани гладуваше и жадуваше заедно с всички. Млякото в гърдите й пресъхна, цицките й се напукаха и закървиха, а от ден на ден плътта й се топеше, докато не стана слаба и корава като тояга. Но най-вече се боеше за своите дракони. Баща й беше убит преди тя да се роди, както и великолепният й брат Регар. Майка й беше издъхнала при раждането, докато навън пищяла бурята. Милия сир Вилем Дари, който сигурно беше изпитвал някаква обич към нея, го беше взела от света някаква мъчителна болест още когато беше много малка. Брат й Визерис, хал Дрого, нейното слънце и звезди, дори неродения й син — боговете бяха прибрали всички. „Но драконите ми няма да вземат — закле се Дани. — Драконите няма да им дам.“
Драконите й не бяха по-големи от мършавите котета, които някога беше виждала по стените на имението на магистър Илирио в Пентос… докато не разгърнеха крилете си. Разтегът им беше три пъти по-дълъг от тялото, всяко крило представляваше нежно ветрило от прозрачна кожа, пищно оцветено и изпънато между дългите тънки кости. Загледаше ли ги човек по-внимателно, виждаше, че по-голямата част от тялото им всъщност е врат, опашка и криле. „Толкова малки същества“ — мислеше си тя докато ги хранеше от ръката си. По-скоро се опитваше да ги храни, защото драконите не искаха да ядат. Съскаха и плюеха всяко кърваво късче конско месо, от ноздрите им излизаше пара, но храна не искаха да вземат… докато Дани не си спомни нещо, което Визерис й беше казал още като деца.
„Само драконите и хората ядат печено месо“ — беше й казал.
Когато накара слугините си да изпекат до черно няколко мръвки конско, драконите го заръфаха жадно и главите им заудряха като змии. Стига месото да е изпечено, всеки ден изгълтваха няколко пъти повече от собственото си тегло и започнаха да нарастват и крепнат. Дани се възхищаваше на гладките им люспи и на топлината, която излъчваха, толкова осезаема, че в студените нощи като че ли от телата им излизаше пара.
Паднеше ли вечерта, халазарът потегляше и тя избираше кой от драконите да кацне на рамото й. Ирри и Джикуи носеха другите в кафези от плетени клони, окачени на седлата им, и яздеха до нея, така че драконите винаги да са пред очите на Дани.
— Драконите на Емон са били наречени на боговете на древна Валирия — заговори тя една сутрин след дългия нощен преход на своите кръвни ездачи. — Драконите на Висения били Вхагар, Ренис и Мераксес, а Ерон яздел Балерион, Черния ужас. Казват, че дъхът на Вхагар бил толкова зноен, че можел да разтопи рицарска броня и да опече мъжа под нея, че Мераксес гълтал цели коне наведнъж, а Балерион… неговият огън бил черен като люспите му, крилете му толкова грамадни, че сянката им поглъщала цели градове, щом прелети над тях.
Дотраките поглеждаха с безпокойство невръстните същества. Най-голямото беше лъскаво черно, люспите му бяха прошарени с ярки пурпурни жилки, крилете и ноктите му също.
— Халееси — промълви Аго, — ето го Балерион, отново се е родил.
— Може и така да е, кръв от моята кръв — отвърна мрачно Дани, — но за този свой нов живот ще получи ново име. Ще ги нарека и тримата на онези, които боговете ми отнеха. Зеленият ще бъде Регал, на моя доблестен брат, който загина по зелените брегове на Тризъбеца. Кремавозлатистият наричам Визерион. Визерис беше жесток и слаб, и плашлив, но все пак беше мой брат. Неговият дракон ще стори онова, което той не можа.
— А черният звяр? — попита сир Джора Мормон.
— Черния — каза тя — е Дрогон.
Но макар да крепнеха драконите й, нейният халазар линееше и загиваше. Земята наоколо им ставаше все по-пуста. Дори дяволската трева ставаше все по-оскъдна. Конете падаха по пътя и останаха толкова малко, че част от хората трябваше да се влачат пеш. Дорея получи треска и с всяка измината левга ставаше все по-зле. Устните и дланите й се напукаха и закървиха, косата й окапваше и една вечер не й стигнаха силите да се качи на коня. Джого каза, че трябва да я оставят или да я вържат на седлото, но Дани помнеше една нощ в Дотракското море, когато момичето от Лис я научи на своите тайни, така че Дрого да я обикне повече. Тя даде на Дорея вода от своя мях, охлади челото й с влажна кърпа и държа ръката й, докато тя не издъхна. Едва тогава позволи халазарът да поеме отново напред.