Десет приключения на Лиско

— Моксии! — зарадва се Димби и тръгна да го посрещне. — Ела да видиш какво ще ти покажа!

— Сигурно става дума за Домби — рече Мокси, като влезе. — Още ли мълчи?

— Непрекъснато.

— Каква е тази зала? — Мокси направи незабележима крачка към Домби.

— Не знам — отвърна Димби. — Тук ще става каквото ще става.

— Значи още мълчи? — Мокси направи още една незабележима крачка към Домби.

— Мълчи — отвърна Димби.

— Сега ще го оправя! — рече Мокси и докато се усети, изрева и прасна Домби по гърба.

Домби лежеше проснат на пода, разкрачен, с разперени ръце и имаше вид на нещо, което дори не мисли да се изправи.

— Мокси, какво направи? — извика Димби.

— Шок! — отвърна Мокси.

— Не така! — заклати глава Димби. — Първо питай, а после удряй! Пребихме го.

Димби се наведе и хвана ръцете на приятеля си.

— Така съм чувал — заоправдава се Мокси.

— А бе и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. — Димби галеше косичката на Домби. — Успокой се, Домби!… Ние… за да те спасим, разбираш ли?…

— За да проговориш — започна да го гали и Мокси.

— Доста бой ти хвърлихме — продължаваше да го гали Димби, — но за да ти помогнем.

— Извинявай, Домби — смотолеви Мокси, но после рече ясно: — Море, трябва да го прасна по-силно!

— Извинявай, Домби — продължаваше да го гали Димби. — За да ти помогнем.

— Някой ден ще разбере — рече Мокси. — Друг начин няма…

— Горкият! — продължаваше да го гали Димби. —. Толкоз бой не е изяждал откакто се помни.

— Къде е Лиско? — запита най-после магарето.

— Не знам — въздъхна Димби. — Засега го няма, но току-виж, че се появил и праснал Домби по гърба.

— Трябва да го предупредим — забеляза Мокси. — Три удара за един Домби ще са много.

— А бе ще го предупредим… — Димби разтриваше гърба на приятеля си. — Като нищо ще го предупредим… Ако дойде.

— Какво ще кажеш, ако опитаме пак? — запита Мокси.

— Какво да опитаме? — учуди се Димби.

— Да го поударим още малко.

— Не! — извика извън себе си Димби.

— Чувал съм, че това средство е сигурно и чудно защо не проговаря… Какво ще го правим такъв?

— По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.

— И ти си прав — въздъхна Мокси. — Сега Домби е щастлив. Не чува и не вижда. Не знае в каква беда сме изпаднали… Умирам да съм на негово място… Но да не ме бият.

Двамата се наведоха, вдигнаха Домби и го изправиха. Отначало Домби се клатушкаше, колебаеше се, залиташе, стараеше се сякаш да си полегне, но Димби и Мокси успяха да го закрепят. Домби остана да стърчи сред тях, ням и спокоен.

Тримата чакаха.

— Сега ще се появи! — предположи Димби. — Лиско се появява в подобни моменти.

— Няма да минат три секунди и…

Зловещият смях прокънтя изведнъж, този път почти до тях. Димби и Мокси се разтрепераха по любимия им начин.

Смехът секна. Тишина.

— Ха-ха-ха! — загърмя отново смехът, вече съвсем близо, явно, че този, който се смееше, влизаше в залата.

Димби и Мокси не трепереха. Те вече се люлееха от страх. Димби чувствуваше някакво необяснимо желание да пробие земята, да се зарови в нея.