И чистокръвният кон, и съпругът трябва да притежават необикновена издръжливост, безкрайно самообладание и смелост.
НАРОДНА МЪДРОСТ
— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна с очакване Джеси, която изглеждаше невероятно бледа дори в разкошната, смарагдовозелена сватбена рокля, която правеше раменете й да изглеждат толкова кадифени, че той не можеше да откъсне очите си от тях. Смарагдовозелено. Великолепен цвят за нея. Той правеше косата й още по-ярка.
Беше й купил чифт бели обувки, за да смени онези, които тя съсипа, бягайки от него в дъжда. Спомни си нейната реакция, когато й ги беше подал, увити в станиол. Тя погледна красивите бели обувчици и безмълвно застина на мястото си. „Ще са ти точно но мярка, Джеси, беше казала дукесата. Маги и аз очертахме подметките на твоите обувки, за да ги дадем на господин Добс, обущаря.“ Въпреки това Джеси беше продължила да стои, безмълвно вторачена в белите обувки. Накрая вдигна поглед към него и той можеше да се закълне, че беше видял някакъв страх в очите й, което изобщо не беше типично за Джеси. Страх от какво? „Благодаря ти, Джеймс“, беше му казала тя, след което се обърна и излезе.
Дукесата беше отбелязала с въздишка: „Тя пак отиде при Чарлз. Разбираш ли, той просто не я кара да се чувства несигурна или уплашена“. При тези думи Джеймс само се бе обърнал и излязъл.
Сега той гледаше към нея, докато епископът на Йорк, тази високопоставена персона, която се беше съгласила да води церемонията в услуга на могъщия граф Чейс, я поучаваше да се подчинява на съпруга си. Джеймс предпочиташе господин Бейгли, но Маркъс беше решил, че церемонията трябва да се води от някой от най-висшестоящите църковни сановници. Две капризни „палавничета“ се виеха надолу покрай ушите на Джеси. Изящни, бели уши. Никога дори не беше помислял, че Джеси можеше да има изящни, бели уши.
Толкова много и същевременно толкова малко се беше променило от онзи ден. Тя се беше превърнала в една особена Джеси, която не приличаше дори на новата Джеси. Просто беше станала сдържана. Не обелваше и дума, ако някой не я заговореше директно, а това определено нямаше нищо общо нито със старата, нито с новата Джеси. Може би се опитваше да бъде като дукесата? Нямаше успех, ако това й беше целта. Тя непрекъснато избягваше Джеймс, откакто той й беше дал обувчиците, и прекарваше по-голямата част от времето си с Чарлз и Антъни. Джеймс обаче не се притесняваше от това. Беше толкова зает с конете си в „Кандълторп“, че изпитваше истинско облекчение, задето Джеси не му хвърляше обидени или укорителни погледи, когато накрая все пак се появяваше в Чейс парк през дните, в които получаваше специална покана за вечеря от дукесата. Не можеше да се вживее в ролята на влюбения жених, не и спрямо една отракана хлапачка, на която му се е приисквало да размаже фасона при всяко състезание, когато са били съперници. Смяташе, че и Джеси не би могла да си го представи в подобна роля. Тя просто не можеше да очаква от него, че той ще язди всеки ден чак до „Чейс парк“, за да й гука стихове на ухото. Джеймс се беше почувствал като романтичния герой само веднъж в живота си — когато ухажваше Алиша. Господ му е свидетел, че той вече нямаше никакво намерение отново да влиза в тази роля. По онова време беше друг човек — толкова безумно влюбен, че едва успяваше да върже смислено изречение в нейно присъствие. Освен това безумно я желаеше. Желаеше я до болка. Това беше единственото, за което можеше да мисли, когато не беше близо до нея. Толкова пъти се беше чувствал неловко, защото мъжките му атрибути се втвърдяваха като камък дори ако само я докоснеше по ръката. Единственото, за което можеше да мисли тогава, беше да я види гола под себе си и да я чуе как простенва за него, защото тя също го беше желала не по-малко, отколкото той нея.
