Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— Знам, че бяха неверници, безполезни, нечисти — продължи Дженива.
— Мама обичаше лошите момчета.
— Но аз никога не съм мислила, че някой от тях ще… че ти…
Мики се изненада от самата себе си. Сякаш някой друг правеше тези признания вместо нея. Преди да срещне Лейлъни подобни разкрития щяха да са невъзможни. А сега изповедта беше страшно мъчителна.
— Не беше само един… не всички, но повечето от тях… и те винаги се възползваха от случая.
Дженива се наведе напред и отпусна рамене.
— Щом ме погледнеха, подушваха, че им се представя случай — продължи Мики. — Ако видех на лицето на някого от тях тази характерна усмивка, знаех, че са наясно как стоят нещата. Аз бях уплашена, а мама не искаше да гледа. Усмивката… не мазна, както сигурно предполагаш, а полутъжна, сякаш щеше да е прекалено лесно за тях, а не искаха да е така.
— Сигурно е знаела — заключи леля й, но думите й прозвучаха повече като въпрос.
— Много пъти съм й казвала. Тя ме наказваше, защото лъжа. Но знаеше, че е истина.
Дженива хвана с пръсти горната част на носа си. Така закри частично лицето си (като че мракът не беше достатъчен) и сякаш си каза молитвата наум.
Мики остави чашата с водка.
— Ценеше и уважаваше повече нейните мъже, отколкото мен. Обаче рано или късно винаги се отегчаваше от тях. Но докато не решеше, че й е необходима промяна, докато не зарежеше копелето, аз не я интересувах, бях никой за нея. После всичко се повтаряше, когато се запознаваше с новото копеле.
— Кога спря това? Изобщо спря ли? — попита Дженива.
— Когато престанах да се страхувам. Когато станах достатъчно голяма, за да се наложа и да сложа край. — Ръцете на Мики бяха студени и влажни от чашата водка. Тя избърса дланите си в завивките. — Бях почти на дванайсет.
— Дори не съм предполагала — каза тъжно Дженива. — Никога. Никога не съм го подозирала, не съм го допускала.
— Знам, лельо Джен.
— Господи, колко глупава и сляпа за нещастието ти съм била.
Мики се доближи до леля си и сложи ръка върху раменете й.
— Не, мила. Никога не си била такава. Просто си била добра жена, прекалено добра и прекалено вежлива и добродушна, за да си представиш, че подобно нещо е възможно.
— Наивността не е извинение. — Дженива потръпна. Свали ръце от лицето си и ги стисна толкова здраво, че в изблика си на разкаяние сигурно причини адска болка на болните си от артрит стави. — Сигурно съм била глупава, защото така съм го искала.
— Виж, лельо Джен, едно от нещата, което ме предпазваше от лудостта през тези години, беше ти, твоята искреност и непринуденост.
— Ами, точно пък аз, дето съм била сляпа като прилеп за твоите изпитания.
— Благодарение на теб аз не престанах да вярвам, че на този свят има порядъчни хора, а не само боклуци като тези, с които ходеше майка ми. — Мики се опита да потисне чувствата си, но духът вече беше пуснат от бутилката. Очите й се напълниха със сълзи. — Продължих да се надявам… че някой ден аз също ще бъда порядъчна. Честна и порядъчна като теб.
Дженива се втренчи в ръцете си.
— Защо още тогава не дойде при мен, Мики?
— От страх, от срам. Чувствах се омърсена.
— И през всичките тези години след това мълча.
— После вече не се страхувах. Но… и днес не се чувствам душевно очистена.
— Скъпа, ти си била жертва. Не трябва да се срамуваш.
— Но то е тук и е все същото. Мисля си, че може би… може би съм се бояла, че ако заговоря за това, ще изпусна гнева си. Гневът ми даваше сила да продължавам да се боря с живота, лельо Джен. Ако го загубя, какво ще ми остане тогава?
— Мир. — Дженива едва сега вдигна глава и погледна племенничката си. — Мир и каквото отсъди Бог.
Мики затвори очи. Изведнъж се оказа застанала пред пропаст, в която беше на косъм да падне и да последва емоционален срив. Стръмната пропаст я уплаши, отдавна забравени чувства напираха да полетят надолу.
Дженива се обърна и прегърна Мики. Топлотата в гласа й беше още по-успокояваща и от прегръдката:
— Малка мишчице, била си толкова енергична, толкова умна, мила, жизнена. И все още си такава. Нищо не е загубено. Всички тези обещания и надежди, тази любов и доброта — те все още са вътре в теб. Никой не може да ти отнеме даровете, които Бог ти е дал. Само ти можеш да се откажеш от тях. Само ти.
По-късно, след като леля Джен се прибра в стаята си, Мики се облегна на възглавниците на леглото. Хем беше настъпила коренна промяна, хем не.
Августовска горещина. Непрогледен мрак. Долитащият шум от магистралата. Лейлъни под покрива на майка си и брат й в самотен гроб някъде в горите на Монтана.