Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
След като се премести при Дженива преди седмица, се беше напивала само веднъж. Всъщност изкара два дни, без да близне никакъв алкохол. Но тази вечер нямаше да се напива, просто искаше да престане да се тревожи за безпомощни момиченца — онова в съседната къща и онова, което беше тя преди не чак толкова много години.
След като се съблече по бельо, тя седна на леглото върху завивките и си наля от студената водка в топлия мрак.
Зад отворения прозорец се простира тихата нощ.
От магистралата долита бученето на коли, което никога не стихва. Звукът не е толкова романтичен като тракането на влаковите композиции, което беше свикнала да чува.
Въпреки това тя си представи как хората, пътуващи по магистралата, всъщност се движат от една точка на удовлетворението до друго, дори от щастие към щастие. Имат живот, изпълнен със смисъл, цел и посока. Е, не всички. Но поне има такива хора.
По време на мрачните периоди от живота й тя не беше способна да изпитва голям оптимизъм и да вярва, че изобщо някой на този свят е истински щастлив и доволен. Дженива й каза, че тази нейна новооткрита крехка надежда отбелязва известен напредък, и Мики много искаше наистина да е така. Пък това можеше да я докара до още по-голямо разочарование. Вярата по принцип изисква кураж и смелост, защото с нея идва и необходимостта да поемеш отговорност за собствените си действия — и защото всяко съчувствие и симпатии към другите излага сърцето ти на риск от раняване.
Тихото почукване на вратата не беше свързано с надеждата й за по-добро, но Мики отвърна:
— Влез.
Дженива остави вратата полуотворена и седна на ръба на леглото до племенницата си.
Слабото осветление от тавана в коридора едва проникваше в стаята. Сенките се бяха сприятелили със светлината, вместо да избягат от нея.
Макар че блажената тъмнина беше идеално прикритие за чувствата и Дженива едва ли щеше да различи ясно лицето на Мики, старта жена не погледна изобщо племенницата си. Тя беше вперила поглед в бутилката на шкафчето.
Шкафчето и всичко около него беше потънало в сянка, но бутилката сякаш привличаше цялата светлина и водката в нея блестеше като сребро.
Най-накрая Дженива попита:
— Какво ще правим?
— Не знам.
— Нито аз. Но не можем да стоим със скръстени ръце.
— Не, не можем. Трябва да помисля.
— И аз ще се опитам — каза Дженива. — А тя е толкова сладка.
— Но е и смела. Знае как да се оправя с живота.
— О, малка мишчице, какво ми стана та позволих на детето да се върне там.
Дженива не я беше наричала „малка мишчице“ петнайсет години, ако не и повече.
Когато Мики чу този израз, гърлото й се стегна до такава степен, че глътката водка с вкус на лимон заседна като буца.
Стори й се, че не може да говори, но все пак след моментно объркване успя да намери думите:
— Така или иначе щяха да дойдат да си я приберат, лельо Джен. Не можем да направим нищо.
— И представяш ли си? Всички откачени работи, които ни ги разказа, са истина. Не са като моите измислици за Алек Болдуин в Ню Орлийнс.
— Да, вярно е.
Нощта измести и последния остатък от августовския ден — само горещина без светлина.
След известно време Дженива продължи:
— Лейлъни не е единственото дете, с което говорих преди малко.
— Знам.
— Тази вечер някои неща бяха изречени на глас, други бяха само загатнати.
— Иска ми се никога да не ги беше чула.
— А на мен ми се иска да ги бях чула по-рано, когато все още можех да ти помогна.
— Това беше много отдавна, лельо Джен.
Бръмченето на колите по магистралата сякаш беше приглушено от това на комарите. Сякаш недрата на земята бяха един огромен кошер, гъмжащ от пълчища насекоми, които всеки момент щяха да излязат на повърхността и да запълнят въздуха с крилата си.
— Пред годините съм виждала майка ти да ходи с много мъже. Тя винаги е била толкова… неуморна. Знаех си, че това няма да доведе до добро.
— Примири се, лельо Джен. Аз вече го сторих.
— Не, не си. Никога не си се примирявала.
— Добре, може и така да е. — От устата й излезе само сух смях. — Но поне съм правила всичко, за да се отърва от неспокойствието. — Признанието горчеше и тя се опита да оправи вкуса си с водка, но без успех.
— Някои от приятелите на майка ти…
Само леля Джен, една от малкото останали безгрешни на този свят, можеше да ги нарече „приятели“ — онези хищници, парии, отрекли всякакви норми и морал, водени само от егоизма на паразити, за които кръвта на другите беше шанс да продължат да съществуват.