Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Единствената им надежда е безкрайната пустиня на север от магистралата, там, където черното небе се среща с черната земя, където песъчинките отразяват блясъка на звездите. Гърмящите змии, скорпионите и паяците тарантули ще бъдат по-гостоприемни към тях, отколкото глутницата ловци, към които принадлежат двамата каубои — към която още принадлежат, ако са оживели след престрелката в кухнята на ресторанта.
ФБР, Агенцията за национална сигурност и други служби на закона не биха убили Къртис веднага след като го открият (както биха сторили каубоите и техните колеги). Щом го арестуват обаче, едва ли после ще го пуснат да си върви.
Нещо по-лошо — докато го държат под стража, онези жестоки ловци, които убиха семейството му — и семейство Хамънд — рано или късно ще разберат къде се намира. В крайна сметка ще го пипнат, където и да е.
Отпред Стария Жълтьо пуска сандала и завива надясно между две спрели коли. Къртис го следва. Кучето го изчаква на завоя, докато момчето го настигне. После, безгрижно, с вдигната като флаг опашка, кучето го повежда надолу към пустинната долина.
Ако можеше да замени това вълнуващо приключение за сал и река, Къртис без колебание би го сторил. Вместо това обаче се отдалечава от светлините и навлиза в тъмнината. Територия, следвайки кутрето. Бяга от карнавалните огньове на блокираното магистрално движение, бяга към пясъчната пустош, камъни и тръни. Скалните масиви изникват пред очите им като някакви индиански съгледвачи, които преминават преминаващите кервани, пълни с изнервени заселници. Тогава на мястото на магистралата не е имало асфалт и маркировка, а само пътни стълбове, счупени колела от фургони, останали от предишни неуспешни експедиции. Ако по пясъците са пръснати костите на хора и животни, оголени и оглозгани от лешояди и хищници. Къртис и Жълтьо се отправят там, където смелите и глупавите са ходили векове преди тях. Момче и куче, куче и момче. Над тях, на запад, луната си почива, завита с одеяло от облаци. Братът и сестрата по неволя тичат на север през тъмната пустиня, носят се към още по-тъмната бездна.
Глава 23
Седнал във фотьойла, Ноа Фаръл говори до момента, в който на самия него му омръзна да се слуша.
Лора продължаваше да лежи неподвижно. Не пророни нито дума по време на монолога на брат си и сега остана безмълвна.
Тази мъчителна тишина беше най-близкото нещо до покоя, което Ноа познаваше. Няколко пъти в миналото дори беше задрямвал в този фотьойл. Единственият сън без сънища при него настъпваше при нежното спокойствие, което настъпваше, след като изговореше всичките си думи и не му останеше нищо друго, освен да сподели мълчанието със сестра си.
Може би покоят идваше след примирението.
Примирение, което обаче не му даваше покой. Дори и след вечерите, в които подремваше във фотьойла, на сутринта у него отново се връщаше чувството на вина. Непоносимостта му към неправдата не беше заличена от безпаметния сън, а бе още по-изострена.
Имаше кокал за Фейт и го задъвка, макар да знаеше, че челюстите на кучето са по-здрави и по-силни.
Тази вечер не задряма. В главата му отново нахлуха нежелани мисли. Думите отново напираха у него, но този път имаше опасност да са изпълнени с гняв, омраза към себе си и самосъжаление. Ако тези думи проникнеха през решетките на умствения затвор, в който Лора излежаваше доживотна присъда, те едва ли щяха да внесат повече светлина в мрачната атмосфера.
Той отиде до леглото, наведе се и целуна сестра си по мократа от сълзи буза. Ако беше вкусил отрова, пак нямаше да му загорчи толкова, колкото от нейните сълзи.
В коридора срещна медицинска сестра, която буташе количка с лекарства. Дребна чернокоса жена с розова кожа на лицето и мигащи сини очи на скандинавска блондинка. В своята снежнобяла престилка тя изглеждаше наперена и разкрепостена. Ноа щеше да отвърне на заразителната й усмивка, ако не беше обезсърчаващата визита при Лора.
Казваше се Уенди Куейл. Беше нова. Той я беше срещал само веднъж досега, но като бивше ченге имаше много добра памет.
— Зле ли е? — попита го тя и погледна към стаята на Лора.
— Доста.
— Цял ден беше отнесена.
Думата „отнесена“ беше толкова абсурдна и неуместна, за да опише нещастието на Лора. Ноа кимна и издаде подобен на лай смях, който при други обстоятелства би стреснал тази дребничка сестра и би я накарал да скочи от мост. Затова той се въздържа и само кимна.
Уенди въздъхна.
— Всички ние си имаме кахъри.
— Какво си имаме?
— Кахъри. Проблеми. Някои от нас са по-големи късметлии и проблемите идват при тях един след друг, но при други идват накуп. Проблемите на сестра ти са много, много големи.