Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Ноа си представи купчините с кахъри.
— Но всички проблеми на света — продължи Уенди — имат едно решение.
Макар че едва ли отново щеше да носи полицейска значка, Ноа прояви типичната за ченге мнителност:
— Какво решение? — попита и си припомни бандита от „Приятелски кръг“ с татуираната змия на ръката и тениската със смешен надпис.
— Сладоледът, разбира се! — Тя цъфна от радост и отваря капака на един от съдовете върху металната количка.
Вътре има ванилов сладолед с течен шоколад, печени фъстъци и череши. Уенди носи сладоледа на измъчените от душевни терзания пациенти.
— А ти какво мислеше, че ще кажа? — попита тя.
— Любов. Мислех, че ще кажеш, че любовта е отговорът и решението.
Сладкото й кукленско личице сякаш не беше приспособено да се усмихва иронично, но въпреки това тя го стори.
— Ако се съди по мъжете, в които съм се влюбвала, сладоледът е за предпочитане.
Най-накрая тя се усмихна широко.
— Лора дали ще иска да го опита? — попита.
— В момента не е в състояние да яде каквото и да е. Може би ако й помогна и я нахраня сам…
— Не, не, господин Фаръл. Ще разнеса тези и после ще отида да я питам дали иска. Ако мога, аз ще я нахраня. Обичам да се грижа за нея. Да се грижа за всички тези по-специални хора… Те са моят сладолед.
Ноа продължава по коридора към предната част на сградата. Вратата на Ричард Велънд е отворена.
Рикстър, освободителят на калинки и мишки, стоеше в средата на стаята си, облечен в яркожълта пижама, и си хапваше от сладоледа, докато гледаше през прозореца.
— Щом ядеш такива неща преди лягане, със сигурност ще сънуваш сладки сънища — каза му Ноа.
— Знаеш ли какво наистина е хубаво нещо? Сладкият лед в сряда — отвърна му Рикстър.
Първоначално Ноа не можа да схване за какво става дума.
— Мисля, че днес е сряда — отвърна Рикстър и кимна към сладоледа в ръката си.
— А, да. Хубаво нещо е, когато не го очакваш. Тогава е още по-вкусен и сладък. Прав си.
— Ти ще се изпаряваш ли?
— Да, да, тръгвам си.
Рикстър с копнеж изрече, че да можеш да се изпариш, когато си поискаш, е още по-хубаво нещо и от сладкия лед в сряда.
Когато излезе от „Рая на самотните и забравените от Бога“, Ноа вдиша дълбоко от топлия вечерен въздух. На път за колата си — друг стар шевролет — той се опита да се успокои.
Не беше прав да се отнася с такова недоверие към Уенди Куейл.
Лора беше в безопасност.
Ако хората от Приятелския кръг на конгресмена Шармър бъдеха подкупени и отново тръгнеха по петите му, щяха да търсят него, а не сестра му. Джонатан Шармър беше разбойник. Зад проявите на съчувствие и фалшива искреност, които бяха характерни за всеки политик, си оставаше разбойник, гангстер. А едно от малкото правила, към които се придържаха престъпниците — без да се броят малоумниците от уличните банди — беше да не предизвикват излишен гняв и мъст, като посягат на роднините на жертвите. Съпругите и децата бяха табу. Сестрите — също.
Износеният двигател запали още при първия опит. При друга кола винаги се налагаше повече суетене. Ръчната спирачка се освободи с лекота, скоростния лост не заяде много, а дрънченето на остарялата ламарина и шасито не можеше да заглуши човешки говор. Дявол да го вземе, тази кола си беше като нов мерцедес-бенц!
Глава 24
Да си миеш зъбите, без да употребяваш паста, е нехигиенично, но вкусът от снощния коктейл не може да се премахне нито с „Колгейт“, нито с каквато и да е друга марка.
След като приключи със зъбите, Мики се оттегли в малката си стая, която предварително беше заредила с пластмасова чаша и кофа с лед. В най-долното чекмедже на шкафчето й имаше евтина водка с лимонов вкус.
Една бутилка с неразпечатан бандерол и друга наполовина празна бяха скрити в чекмеджето под един жълт пуловер. Мики не ги криеше от Дженива. Леля й знаеше, че обича да си пийва преди лягане.
Мики държеше водката под пуловера, защото не искаше да я вижда всеки път, когато отвореше чекмеджето, за да извади някаква дреха оттам. Видът на алкохола, имаше способността да я депресира и дори да я кара да се срамува от себе си.
В момента обаче я беше обзело чувство за някаква абсолютна нелепост на случващото се около нея и затова не се срамуваше. Състоянието на пълна безпомощност, познато й още от детството, понякога придружено с хладна самоненавист, което често катализираше в абсолютен сляп гняв, отчуждаващ я от другите хора, от живота, от надеждата.
За да избегне тюхкането и съжалението, че не може да помогне много на Лейлъни Клонк, тя си наля сто грама от болкоуспокояващото и му прибави лед. Каза си, че ще пийне поне още едно, надявайки се алкохолът да й помогне да заспи преди безпомощността й отново да се изроди в гняв. Защото в крайна сметка той неминуемо я караше да страда от безсъние и да се мята в завивките.