Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Насам — каза Люсиен на Карес и те тръгнаха по пътеката, която едва се виждаше на светлината на надупчения калаен фенер, който той носеше в едната си ръка.
Пътеката свърши с конюшните и помощните постройки, граничещи с края на мрачното благо. Карес чувстваше, че вятърът набира сила, тъй като вече развяваше полите й и огромните клони на дъбовете бяха почнали да пращят и проскърцват при допира си един в друг, издавайки печални звуци. Когато минаваха край бараките на робите, тя видя, че всичко там е утихнало, но не защото те спяха, а по-скоро защото в тях нямаше никой. Всички ли бяха отишли на това празненство, за което тя бе дала разрешение да се състои?
— За пръв път в живота си и Филип да е прав — изкоментира Люсиен хладно, също виждайки, че бараките са празни.
Карес се поколеба само за миг, след като той й направи знак да го последва в тунела, образуван от дъбовите и кипарисови дървета, покрит с мъх, откъдето започваше блатото. Доловил страха й, той протегна ръка, която на светлината на фенера бе придобила бронзов оттенък. Усещайки как тези мазолести пръсти сграбчват ръката й, тя сякаш почувства, че част от силата му се прелива в нея и престана да се страхува. С този невероятен безстрашен мъж до себе си, който познаваше блатата като дланта си, както бе казала Соланж тя нямаше от какво да се бои.
— Трябва да вървим по тази пътека, докато стигнем до „cheniere“, където си мисля, че са решили да проведат тази своя тъй наречена церемония.
— Какво е това „cheniere“! — прошепна Карес, макар да не знаеше защо, шепти. Благото й изглеждаше като зловещо, забранено място, в което не би трябвало да се опитват да проникнат.
— Cheniere е могила от раковини, доста голяма могила, която стои там от незапомнени времена. Обикновено на тези могили има по няколко вечнозелени дъба, точно както и на тази, но на нея има и още нещо. — Той спря на тясната пътека, вдигайки фенера така, че тя да може да види лицето му. — На тази могила има един гроб, гробът на моята първа съпруга Аурора.
Карес усети как дъхът й заседна в гърлото. Тя се вгледа в тези черни очи, които не отбягваха погледа й. Видя в тях тъга и разкаяние, усещане за обреченост и малко след това хладно отдръпване, като че ли охладнявайки към нея, той нямаше да й даде възможността да го отблъсне.
— Точно за това не исках да идваш с мен. Исках да запазя тайната за смъртта на Аурора още известно време, докато се опознаем по-добре, разбира се. Тя се самоуби. Точно затова не е погребана на светената земя на семейното гробище. Филип настоя да я погребем тук, защото това било любимото й място в Сан Рьогре. Разбира се, доста по-късно открих, че тя е изповядвала тази африканска религия. Дори е била водачка на групата роби в плантацията. Филип казваше, че ставайки тяхна жрица, тя преодоляла страха си от тях. Не бях разбрал колко страшно е било за нея в действителност да остава сама в имението, докато не стана прекалено късно.
„Някои казват, че е било убийство“. Тези думи се въртяха из съзнанието й, когато гледаше Люсиен. На трепкащата светлина на фенера, разпръскващ мрака в това потискащо блато, се виждаше само бледото му лице. Тя облиза устните си, които бяха така изсъхнали, че й пречеха да говори.
— Знам това — успя да отвърне тя.
— От кога? — попита той, а погледът му прикова очите й със силата на вълнението.
— В деня, в който идвахме насам от Нови Орлеан с плоскодънната лодка — започна Карес. — Ивон ми каза за слуховете, които е чула. Беше решила, че ще е по-добре да ги науча от нея, отколкото от някой непознат. Тя ме умоляваше да не им позволявам да ме изплашат или да се набъркат в моя брак с такъв добър човек.
— А ти успя ли? — каза той дрезгаво.
— Да, защото както ти казах, не се плаша лесно. Познавам ужаси, които другите дори не могат да си представят — каза тя простичко. — Освен това тя каза, че ти си добър човек, а ти наистина си добър с мен.
В тъмните му очи проблесна толкова пронизваща, оголена болка, че Карес се отдръпна. Той погледна към нея, сякаш искаше да каже нещо, но просто преценяваше последствията.
— Изправен съм пред такава смелост и вярност. Може би някой ден ще се почувствам достоен за тях — каза й с глас, изпълнен с някакво странно чувство и след това поднесе ръката й към устните си.