Дневникът на една нова рускиня

Три часа следобед, заседание на катедрата. Преподавателите се разделиха на две групи с ясно очертани граници — младите по-близо до изхода, а бабичките и възрастните от старата школа — на първите редове.

Младите бяха готови за старт, поглеждаха си часовниците и така тръпнеха от нетърпение, че чак чиновете танцуваха. Всички те, особено аз, си мечтаеха да изчезнат възможно най-бързо. Трябваше да тичат да печелят пари: да дават консултации, да провеждат корпоративни тренинги, да учат хората да продават, да водят преговори и да стават по-самоуверени. А аз бързах за Дома на книгата, защото днес взехме заплата.

Бабичките дойдоха издокарани, с предварително подготвени унили справки за успеваемостга. Четяха извадки от бележниците си и подробно разказваха какви момичета се учат в техните групи и какви момчета.

Обсъждахме крайно слабата посещаемост. Особено много отсъства Андрюша от Свердловск. Деканът разказа, че вчера му се обадила майката на Андрюша.

— Пращаме на Андрюша двайсет хиляди рубли на месец, как смятате, дали му стигат?

— Пращайте му по хиляда рубли и тогава може би и ние ще имаме възможност да видим Андрюша в университета, а така той обикаля други места, с неговите двайсет хиляди — казал деканът на майката.

Бях позадрямала, но после се събудих и се заслушах — критикуваха някого. Оказа се, че мен!

Отначало се стреснах, но бързо си дадох кураж, защото не критикуваха само мен (не съм злобно същество, просто обичам да бъда винаги в компания).

Порицаваха един млад преподавател, който носи на лекциите си китара, пее песни със студентите, танцува и играе на разни игри, и всички студенти напират да се включат в групата му. Бабите настояваха да му се забрани да танцува.

— А вие — обърна се към мен деканът и аз се сниших с надеждата, че това „вие“ не съм аз, но бях аз. — А вие, макар да не танцувате на лекциите си (впрочем не знам какво да очаквам от вас в близко бъдеще), им приказвате дявол знае какво и по този начин трупате евтина популярност!

Разбирам каква е работата. Всичко е заради това, че вчера лекцията ми беше заменена с лекция по история и половината студенти се изнизаха. Деканът не е справедлив като твърди, че си печеля евтина популярност, като разказвам на студентите за обикновени и необходими неща като любовта и други такива, И популярността ми хич даже не е евтина, а е най-обикновена — нали студентите плащат и за моите лекции като за всички останали.

Твърдо реших да стана и да се защитя, но като помислих, реших, че е по-добре да си седя кротко — и без това скоро ще свършим и аз ще поема към Дома на книгата в добро настроение.