Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Тя заслиза по стълбите на трибуната. „Какво правя тук сред тези непознати хора? — помисли тя и се спря, сякаш силен порив на вятъра я бе заковал на мястото й. — Наистина, какво правя тук? — мислеше тя. — Исках да се върна обратно, но може ли човек изобщо да се върне обратно? От цялото си сърце желаех да се завърна, но имам ли сега място сред този свят? Станала ли съм като другите тук?“ Тя се огледа. „Не — помисли тя. — Моето място не е тук!“ Не можеше да се върне обратно в топлия уют на неведението. Не можеше да заличи нищо, което вече веднъж се бе случило. Не можеше да забрави мрачната тайна, която тя познаваше и на която другите, изглежда, не отдаваха значение. Тя я съпътствуваше навсякъде, където и да отидеше.
Лилиан имаше чувството, че пред очите й внезапно се е срутил пъстрият и позлатен декор на някой театрален спектакъл, и сега виждаше само оголеното скеле, поддържало декорите. Това не бе внезапно отрезняване, а само миг на дълбоко прозрение. Тя не може да се върне обратно и никой не можеше да и помогне с нищо. Затова пък — почувствува го в същия момент — последният, единственият фонтан, останал в душата й, се издигна още по-високо. Силата му вече не се разпиляваше в десетина водоскоци, а се съсредоточаваше само в един, за да опита да се извиси до небесата и бога. Сигурно никога нямаше да ги достигне, но нима самият опит не бе достатъчен, а обратното втурване на танцуващите водни струи в собствените им обятия не бе ли вече едно самоосъществяване? Да се устремиш към самия себе си! Колко далеч трябваше да избяга човек и колко високо трябваше да вдигне погледа си, за да достигне до тази проста истина!
Струваше й се, че от плещите й се смъква огромно, безименно бреме. Нещо, напомнящо угнетителна и нелепа отговорност, се откъсна от нея и се свлече надолу по дървените стъпала на трибуната, като стара, овехтяла дреха. Макар и декорите на театралния спектакъл да бяха паднали, подпорното скеле бе останало и който не се плашеше от голотата му, запазваше своята независимост и можеше , да продължи играта си пред него или с него съобразно желанията си, страха или смелостта си. На тази пуста сцена човек можеше да изобрази в хиляди варианти собствената си самота, дори и в любовта — спектакълът Никога не свършваше, само се видоизменяше. Човек ставаше негов единствен актьор и зрител в същото време.
Овациите на тълпата загърмяха край нея като картечен залп. Първите коли приближаваха. Малки и пъстри, те се стрелнаха през линията на финиша. Лилиан остана на трибуната, докато видя колата на Клерфе. После бавно заслиза по стълбите, заобиколена от шумните аплодисменти на публиката, усещайки студа на едно ново и рядко познание, което можеше да носи името „свобода“ или „самота“, а също и топлината на една любов, в която вече звънеше думата „раздяла“ — и двете я обгръщаха като лятна нощ, в която струяха фонтани.
Клерфе бе изтрил кръвта от лицето си, но устните му продължаваха да кървят.
— Не мога да те целуна — каза той. — Много ли те беше страх?
— Не. Но не би трябвало повече да се състезаваш.
— Естествено — отвърна Клерфе търпеливо. Позната му беше тази реакция. — Нима карах толкова зле? — попита той и за всеки случай се нацупи.
— Той бе направо чудесен! — каза Ториани, който седеше пребледнял на един сандък и пиеше коняк.
Лилиан го погледна с неприязън.
— Всичко свърши — каза Клерфе. — Не мисли повече за това, Лилиан. Не бе толкова опасно. Само така изглеждаше.
— Не би трябвало да се състезаваш повече — повтори тя.
— Добре. Утре ще скъсаме договора. Доволна ли си? Ториани се засмя.
— А в други ден ще го залепим наново.
Треньорът Габриели мина покрай тях, а механиците тъкмо вкарваха колите в депото. Миришеше на изгоряло масло и бензин.
— Ще дойдете ли довечера, Клерфе? — запита Габриели. Клерфе кимна.
— Тук само пречим, Лилиан — каза той след това. — Хайде да се махаме от този мръсен обор.
Той погледна лицето й. По него все още личеше онази странна сериозност, която бе забелязал преди малко.
— Какво се е случило? — попита той. — Наистина ли искаш да не се състезавам повече?
— Да.
— Защо?
Тя не отговори веднага.
— Не знам как да го изразя, но… в това има нещо… дълбоко безнравствено.
— Велики боже! — възкликна Ториани.
— По-спокойно, Алфредо — каза Клерфе.
— Знам, че звучи глупаво — каза Лилиан. — Аз и не исках точно това да кажа. Само преди няколко минути знаех съвсем ясно какво мисля, а сега вече не зная…
Ториани отпи една голяма глътка.