Сянката на марионетките

— Да, според нашата вяра всичко се случва по волята на Бог. Но аз мисля, че не тази е твоята вяра.

— Така е. Ние, християните, трябва да отгатваме намеренията на Бог и да се стараем да бъде волята му.

— Усещането е същото, когато нещата се случват. Понякога си мислиш, че ти контролираш нещата, защото ги променяш по свой собствен избор. После се случва друго, което унищожава всичките ти планове, сякаш са били безсмислени като фигури върху шахматната дъска.

— Като сенки, каквито децата правят върху стената — каза Петра, — а някой загасва светлината.

— Или запалва по-силна и сенките изчезват.

— Алай, ще ни позволиш ли да си отидем? Аз знам твоята тайна.

— Да, ще ви позволя. Тайната не може да бъде пазена дълго. Вече я знаят твърде много хора.

— Ние никога няма да я кажем на някого.

— Знам. Защото някога бяхме в джийша на Ендър. Сега обаче аз съм в друг джийш. Оглавявам го, защото хората ме помолиха да го сторя, защото казаха, че Бог е избрал мен. Не зная дали е така. Аз не чувам гласа на Бога, не усещам неговата сила вътре в мен. Но те идват при мен със своите планове, въпроси, с конфликтите между нациите и аз им давам предложения. Те ги приемат. И нещата се уреждат. Поне досега винаги са се уреждали. Значи може би съм избран от Бог.

— Или си много умен.

— Или голям късметлия. — Алай погледна ръцете си. — Все пак е по-добре да се вярва, че ни води някаква висша цел, отколкото да мислим, че нищо няма значение, освен нашите малки нещастия и радости.

— Навярно нашето щастие е висшата цел.

— Ако нашето щастие е целта на Бог, защо толкова малко от нас са щастливи? — попита Алай.

— Вероятно той иска от нас да открием само щастието, което е предназначено точно за нас.

Алай кимна и тихо се засмя:

— Не мислиш ли, че всички ние, децата на Военното училище, имаме в себе си заложби за имами?

— Или за йезуити, равини, лами.

— Знаеш ли как намирам своите отговори? Понякога, когато ми е много трудно, се питам какво би направил Ендър.

Петра поклати глава:

— Това е стар метод. Аз питам себе си: „Какво ще направи някой по-умен от мен в тази ситуация?“ и после го правя.

— Но Ендър не е въображаем. Той беше с нас и ние го познавахме. Виждахме как ни вгражда в една армия, как ни познава до един, открива най-доброто в нас, натоварва ни толкова, колкото бихме могли да понесем, понякога повече, но себе си най-много от всички.

Петра почувства отново старата болка, защото бе единствената, която той натоварваше по-силно, отколкото можеше да понесе.

Тя се натъжи и разгневи. Макар да знаеше, че Алай дори не е мислил за нея, когато го спомена, поиска да му върне удара.

Но той бе мил с нея и с Бийн. Беше ги спасил и довел тук, макар че нямаше нужда, нито искаше да му помагат не-мюсюлмани, понеже новата му роля на лидер на всички мюсюлмани по света изискваше определена чистота, ако не в душата му, то със сигурност в обкръжението му.