Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)

Точно зад зерибата, от която бяха останали само колчетата, лежеше първият кон, почти наполовина изяден, на сто крачки по-нататък — вторият, едва наченат, а до самия него — третият, с разкъсан корем и разбит череп. Всички те представляваха страшна гледка, защото очите им бяха отворени със застинал в тях ужас, муцуните им — озъбени. Земята беше изпотъпкана, в ямичките имаше цели локви кръв. Такава ярост обзе Стас, че в този миг той почти желаеше да се появи зад някой храст рошавата глава на ленивия след нощния пир разбойник, за да може да забие куршум в нея. Ала трябваше да отложи отмъщението си за по-късно, защото сега имаше друга работа. Трябваше да намери и да хване останалите коне. Момчето предполагаше, че са се скрили в гората, както и Саба, чийто труп никъде не се виждаше. Надеждата, че верният другар при пътешествието не е станал жертва на хищниците, зарадва до такава степен Стас, че настроението му се подобри, а радостта му нарасна още повече, когато намери магарето. Оказа се, че мъдрият дългоушко дори не се бе мъчил да бяга много надалеч. Просто беше се заврял зад зерибата — в ъгъла между могилата на термитите и дървото и там със защитени глава и хълбоци бе чакал да види какво ще се случи по-нататък, готов за всеки случай да отблъсне нападението със смело чифте. Но изглежда лъвовете въобще не го бяха забелязали, а когато слънцето изгря и опасността беше минала, той бе сметнал за разумно да си легне и да си почине след изпълнената с драматични събития нощ.

Като обикаляше край бивака, Стас най-после намери по размекнатата земя отпечатъци от конски копита. Следите водеха към гората, след това завиваха към прулома. Това беше добре, защото да се хванат конете в прулома не беше много трудно. Двайсетина крачки по-нататък в тревата намери въжето, което един от конете беше скъсал при бягането. Той сигурно бе избягал много далеч, та засега можеха да го считат за изгубен. Другите два Стас забеляза зад една ниска скала, не в самата падина, а на брега. Единият се въргаляше; другият щипеше светлозелената трева. И двата изглеждаха много изморени, като след дълъг път. Но дневната светлина беше пропъдила тревогата от сърцата им, защото посрешнаха Стас с късо приятелско процвилване. Конят, който се въргаляше, скочи на крака и момчето забеляза, че и той се е освободил от примката, но за късмет бе предпочел все пак да остане при другаря си, вместо да бяга накъдето му видят очите.

Стас остави и двата коня при скалата и отиде до брега на прулома, за да провери възможно ли е по-нататъшното пътуване по него. Видя, че поради големия наклон водата вече беше се изцедила и дъното бе почти сухо. След малко вниманието му привлече някакъв белезникав предмет, заплетен в лианите, увиснал по отсрещната скална стена. Оказа се, че това е покривът на палатката, който поривът на вихъра беше донесъл чак тук и беше забил високо в гъсталака, тъй че водата не беше го отвлякла. Все пак палатката предпазваше Нели по-добре, отколкото изплетената набързо от клони колиба, затова намирането на тази изчезнала част зарадва много Стас.

Но неговата радост стана още по-голяма, когато от скалната ниша, скрита малко по-високо под лианите, изскочи Саба с някакво животно в устата, чиито глава и опашка висяха от двете страни на муцуната му. За миг силното куче се покатери нагоре и остави пред краката на Стас петниста хиена със строшен гръб и откъснат крак, след това като въртеше опашка, започна да полайва радостно, сякаш, искаше да каже: „Изплаших се от лъвовете, признавам си, но пък и вие, право казано, седяхте на дървото като токачки. Виж, че все пак не съм пропилял напразно нощта.“