Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Децата гледаха смаяни този странен лес, който може би очите на бял човек още не бяха виждали. Много често Саба се втурваше в гъсталака, откъдето долиташе неговият весел лай. Хининът, закуската и почивката бяха подкрепили малката Нели. Лицето й бе се оживило и придобило лека руменина, очичките гледаха по-весело.Тя често-често разпитваше Стас как се казват различните дървета и птици, а той й отговаряше, доколкото знаеше. Накрая тя заяви, че иска да слезе от коня и да набере много цветя.
Но момчето се усмихна и каза:
— Веднага ще те изядат сиафите.
— Какво е това сиафи? Нещо по-страшно ли е от лъва?
— И по-страшно, и не. Това са мравки, които много хапят. Гъмжи от тях по клоните, откъдето падат като огнен дъжд върху гърбовете на хората. Пълзят и по земята. Опитай се само да слезеш от коня и да повървиш малко из гората — веднага ще започнеш да подскачаш и да пискаш като маймунка. От лъва е дори по-лесно да се предпазиш. Понякога сиафите вървят в огромни редици и тогава всичко живо им прави път.
— Но ти би ли се справил с тях?
— Аз? Разбира се!
— А как?
— С огън или с вряла вода.
— Ти винаги успяваш да се справиш с всичко — каза с дълбоко убеждение в гласа си Нели.
Стас беше твърде поласкан от думите й, затова, отговори гордо и весело едновременно:
— Стига да си здрава, а за останалото можеш да разчиташ на мен.
— Мен и главата вече не ме боли!
— Слава богу, слава богу!
В такива разговори те минаха покрай гората, която се простираше само от едната страна на падината. Слънцето беше още високо и припичаше силно, защото времето беше великолепно и на небето нямаше никакво облаче. Конете плувнаха в пот, а Нели започна да се оплаква много от горещината. Затова, като избра удобно място, Стас зави към прулома, в който западната стена хвърляше дебела сянка. Там беше по-хладно, а и водата, останала във вдлъбнатините от вчерашния дъжд, също беше сравнително хладна. Над главите на малките пътешественици непрекъснато прелитаха от единия до другия бряг.на падината тукани с пурпурни глави, сини пера и жълти криле и момчето започна да разказва на Нели всичко, каквото знаеше от книгите за обичаите им.
Знаеш ли — говореше то, — това са такива тукани, които през периода на мътенето си намират дупка в някое дърво, там самката снася яйца и ляга върху тях, а самецът облепва отвора с глина, така че само главата й се вижда, и едва когато се излюпят пиленцата, той разчупва с големия си клюн глината и пуска самката на свобода.
— А какво яде тя през това време?.
— Самецът я храни. Постоянно хвърчи наоколо и й носи най-различни боровинки.
— А позволява ли й да спи? — продължаваше да пита Нели със сънен глас.
Стас се усмихна.
— Ако госпожа туканката има такова желание, както ги в момента, позволява й.
Действително в хладния прулом момичето започна да се измъчва от непреодолима сънливост, защото почивката му от сутринта до ранния следобед не беше достатъчна. Стас имаше искрено желание да последва примера на Нели, но не можеше, защото трябваше да я придържа, страхувайки се да не падне, а отгоре на това му беше много неудобно да седи по мъжки върху плоското и широко седло, което Хатим и СекиТамала бяха направили за малкото момиче още във Фашода. Не смееше обаче да мърда и караше коня колкото може по-бавно, за да не я събуди.
А тя се наклони назад, опря глава на рамото му и съвсем се унесе.
Ала дишаше така равномерно и спокойно, че Стас престана да съжалява за последния прах хинин. Като слушаше дишането й, чувствуваше, че опасността от треската засега е отстранена, и започна да си мисли:
„Пруломът води все нагоре, а сега дори е доста стръмен. Изкачваме се все по-високо и местността става все по-суха. Трябва само да намеря някое възвишение, отлично заслонено, край бистра вода, за да отседнем там, да дам на малката няколко седмици почивка, а може дори да изчакаме цялата «масика»1. Малко жени биха издържали дори десета част от тези мъки, но сега тя трябва да си почине! Друга след такава нощ щеше веднага да се разболее от треска, а тя — как хубаво си спи! Слава богу!“
Тези мисли му създадоха чудесно настроение, затова, като поглеждаше отгоре главичката на Нели, опряна върху гърдите му, той си каза весело, но не и без известно учудване:
„Колко странно е наистина, че аз обичам тази малка мушичка! Вярно е, че винаги съм я обичал, но сега все повече!“
И като не знаеше как да си обясни това особено явление, хрумна му следното предположение:
„Сигурно поради това, че заедно преживяхме толкова много и че — тя е под моите грижи.“
В същото време той държеше много внимателно с дясната си ръка „мушичката“ за колана, за да не падне от седлото и да си разбие носа. Придвижваха се мълчаливо, крачка по крачка. Само Кали си тананикаше нещо под носа в чест на Стас: