Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
След безсънната знойна нощ рано потеглихме за Москва. Там след няколко часа научих за още по-страшната беда: че същата вечер на 11 септември са били прибрани и „Пирът па победителите“, и „Република на труда“, и лагерните ми стихотворения! — по какъв начин е могло така да се случи? нали бях взел всичко от Теушови! — аз още не можех да проумея. Това се вика беда — досегашните бяха само предвестници! Трошеха се и рухваха мостовете под краката ми, безславно и преждевременно.
(Тъкмо такива обрати имам предвид, когато с болка написах подзаглавието на тази книга — „Очерци от литературния живот“…)
Но заявлението до Дьомичев написах така, сякаш знам само за романа. Прекосих слънчевия, многолюден и съвсем нереален московски ден; пак преминах през пронизителнии контрол в излъсканата сграда на ЦК, където толкова неотдавна и толкова успешно бях разговарял; минах по безлюдните, широки, мебелирани като стаи коридори, където на вратите не личеха длъжностите, защото и бездруго всички трябваше да ги знаят, а само фамилните имена. Банални, неизвестни, изтъркани; и дадох заявлението на вече познатия ми любезен секретар.
Оттам се отбих в „Новый мир“: А. Т. се тревожеше зн „незаконните действия“, искаше да му потвърдя, че съм ги махнал. И за още нещо важно настояваше: да не казвам на никого, че романът ми е отнет! — инак нежелателната разгласа много ще затрудни положението.
Пукнатинката се разширяваше. Чие положение?… на големците или моето? Нежелателна ли?… Че разгласата с едничкото ми спасение! Ще разказвам на всеки срещнат! Ще ловя и ще търся — на кого още да разкажа, дето ще раздрънка още по-нашироко!… (Прибирането на „Кръга“ заедно със скандалния „Пир“ се оказа не за лошо, а за добро: ще мога по-гръмогласно да говоря за изземването.)
Но ако сега разкрия това пред Твардовски — ще му се пръсне сърцето! Как може да се промъкне такава немислима дързост в главата на автор, открит от партийния „Новый мир“?!… А какво ще стане тогава с „Новый мир“?… Не, не е готов А. Т. да чуе този ужас. Нека го подготвя за другото:
— Оказа се, че са прибрали не само романа. Освен него — старата редакция на „Еленът и ловният излет“ и лагерните ми стихотворения.
Още повече се навъси А. Т.
— И стихотворенията не са за татко и мама, нали?
Вкисна се. Но се радваше, че един от преписите на романа е оцелял и дори се намира в сейфа на „Правда“ (нали се канех в „Правда“ да помествам глави!…).
През тия дни обаче всичко се раздвижи, Румянцев бе свален от „Правда“ и се наложи моят доброжелател Карякин трескаво да измъква романа ми и от „Правда“.
Това стана чак на 20 септември. През седмицата, изминала от арестуването на Синявски и Даниел, разтревожената, както се казва, „цяла Москва“ укриваше някъде самиздата и престъпните емигрантски книги, разнасяше ги на връзки от къща в къща, надявайки се, че така ще е по-добре.
Два-три обиска — и колко паника, разкаяния и дори отстъпничество! Толкова хилава и паянтова излезе нашата свобода на разговорите и ръкописите, подарена ни и протекла по времето на Хрушчов.
Помолих Карякин да докара романа от „Правда“ направо в „Новый мир“. Преувеличавайки наблюдението и ноктите на ЧКГБ, не бяхме сигурни, че ще може да го докара. Но го докара благополучно, аз го сложих на канапенцето в кабинета на А. Т. и зачаках Главния. Не се съмнявах, че при гледката на спасения екземпляр сърцето на А. Т. ще трепне и той на драго сърце веднага ще върне романа в сейфа. Ясно си представях тази негова радост! Дойде А. Т., поведохме разговор — а познатата ни дебела папка лежеше диагонално на канапенцето. А. Т. я зърна, приближи се и без да я докосне с ръце, попита настръхнал: „Това — какво е?“
Казах му. И — не го познах, начумерен и отведнъж отдалечил се от мен:
— А з а щ о сте го донесли тук? Сега, след изземването (ето го законното изземване!) не можем да го приемем в редакцията. Сега недейте се кри зад гърба ни.
Как ме удари той!… Не защото треперех над тоя екземпляр, имах още (и на Запад един), но нали си мислеше той, че е от двата най-последни! Сценка, достойна да се вреже в историята на руската литература!… (На А. Т. му ставаше драго, когато сравняваха неговото списание със „Современник“. Но ако на Пушкин му бяха донесли за спасяване роман, по дирите на който е влязло Трето отделение — нима Пушкин не е щял да грабне папката, нима би се отдръпнал настрани?)