Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В такова състояние — наистина, с паузи към движение и просветление, изкарах три месеца. Импулсивно извършвах защитни действия — най-неотложните, най-ясните (понякога впрочем също погрешни), но не можех правилно да определя общото си положение и правилно да избирам постъпките си. Реално очаквах арест, почти всяка нощ. Вярно, за ареста си подготвях нова твърда линия: ще откажа да давам каквито и да било показания; ще ги обявя за недостойни да водят следствие и съд над руската литература; ще поискам лист „за саморъчни показания“ (според Наказателно-процесуалния кодекс имам това право) и ще напиша: „Съзнавайки отговорността си пред моите предходници във великата руска литература, не мога да призная и приема жандармския надзор над нея. Няма да отговарям на никакви въпроси на следствието или съда. Това е първата ми и последна декларация.“ (Къде ще се дянат, ще го подшият към делото!) По такъв начин бях готов ако ще за смърт, ако ще за безкрайно заточение. Но и в двата случая това щеше да е прекъсване на работата ми. А то вече настъпи, това прекъсване: провалът ме свари в разгара на работата над „Архипелага“. И безценните материали, и част от вече написаната първа редакция бяха в единствен екземпляр и бяха атомно опасни. С помощта на верни приятели и с много предпазни мерки срещу проследяване всичко това ми се наложи да прехвърля в далечното Скривалище, но кога ли ще се върна пак към тази книга — не се знае.
Работата все едно беше спряла — дори още преди арестуването ми.
Известието за бедата ме настигна на два пъти, не наведнъж. Първо научих само за залавянето на романа — но и това ме жилна до стон: каква я свърших! не послушах Твардовски, взех си романа — и сам го погубих. Точно тогава ми съобщиха за арестуването на Синявски. Моят ли роман даваше по-малко поводи? Може би не са ме прибрали през тия две дена само защото не са ме намерили в моето Рождество? А какво е станало в рязанското ми жилище — не знаех, животът ми беше разпокъсан. Може би там вече са идвали!
Беше надвечер. На бърза ръка нахвърлях в автомобила някакви дрехи и каквото имах от ръкописите ми (в наше отсъствие, след един час, могат да дойдат и да претърсват) и поех по краймосковските пътища, заобикаляйки Москва, за вилата на Твардовски: да сколасам да му обадя, преди да са ме хванали.
Сега дори не разбирам защо откриването на романа ми се стори тогава катастрофа: още не знаех за главната катастрофа, а влизането на романа в Лубянка просто си беше „съдба на книгата“ според латинската поговорка — начало на нейното особено литературно движение. (Мисля, че те са идвали не за романа, това е било за тях допълнителен подарък, и на някого са дали орден заради него, и са ликували по инстанциите. И само годините ще покажат няма ли да им излезе солено това ликуване. Още нераздвижен, като ледник в планините, романът май беше по-безопасен за тях…)
Бедата сама не ходи — не ми стигна бензинът за последния километър и до писателското селище Пахра тръгнах с празна туба. Твардовски си беше вкъщи и разговаряше с майсторите, които потягаха стобора на новата му вила и местеха портата. Майсторите искаха голямо капаро. В тоя разговор се намесих и аз, повиках А. Т. настрана и му казах тихо:
— Лоши новини. Прибраха романа.
Той направо изтръпна:
— Оттам ли?
Той трябваше да си довърши разговора с майсторите, аз — да взема от Тендряков бензин и да докарам колата — през това време А. Т. успял да свикне с новата мисъл.
Нея вечер той се държа прекрасно, много по-добре от мен. Само преди седмица в същите тези стаи по един значително по-дребен случай той толкова се ядосваше, вълнуваше се, упрекваше ме — а сега, напротив, изобщо не ме упрекваше, макар и да бе излязъл прав. Днес той се държеше мъжествено, разсъдливо, дори не бързаше да ме попита къде и как е станало това, не бързаше и да го обсъжда. В мрачновато-замъчната си вила той запали съчки в камината и така седяхме.
Първият му порив беше — още утре той лично да обжалва пред Дьомичев. След час и след като обмисли положението — че най-добре ще е аз да сторя това.
Веднага седнах да пиша черновата на писмото — и като първа съвсем лека пукнатинка се очерта онова, което по-късно трябваше да зейне: А. Т. настояваше за най-меки и дори умоляващи изрази. Особено не допускаше да напиша „незаконно изземване“. А. Т. настояваше непременно да махна тази дума, защото техните действия не могат да са „незаконни“. Аз се съпротивлявах без желание. (На другия ден в Москва той и по телефона допълнително провери — сменил ли съм думата. За мой позор аз отстъпих, преправих я на измекярската дума „незаслужено“. В замъгления ми ум не влизаше по-подходяща със същите начални букви, за да е по-малка поправката.)