Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Предната седмица — тъгата си е тъга, борбата си е борба — бях зает със спасяването на главните си ръкописи и на всичко неиззето, после — с предупреждаване на хората да престанат да ми пишат писма. Когато тия грижи отпаднаха, а най-близкото и безспорното бе сторено, ме обзе оная изгаряща и разпъваща мъка, с която започнах тази глава. Не знаех, не разбирах как да живея и какво да правя и с голям зор се съсредоточавах да поработя два-три часа на ден.
По онова време К. И. Чуковски ми предложи (безстрашие се искаше за това) подслон, което много ми помогна и ме ободри. В Рязан ме беше страх да живея: там лесно можеха да ме лишат от правото да напускам града, там можеха да ме арестуват съвсем беззвучно и дори безотговорно: винаги може да се каже, че това е било произвол, „грешка“ на местните гебисти. Във вилата на Чуковски в Переделкино такава „грешка“ на изпълнителите беше невъзможна. Разхождах се под тъмните сводове на боровете в градината на К. И. — часове наред, с безнадеждно сърце и безплодно се опитвах да осмисля положението си, а още повече — да открия висшия смисъл на сполетялата ме беда.
Макар че познанството с руската история отдавна би могло да убие желанието ми да търся някаква ръка на справедливостта, някакъв висш вселенски смисъл във веригата на руските беди, в моя живот съм свикнал да усещам тази насочваща ръка, този много светъл, не от мен зависещ смисъл още от затворническите години. Аз не винаги успявах да разбера навреме резките промени в моя живот, често пъти поради слабост на тялото и духа ги тълкувах обратно на тяхното същинско и надалеч пресметнато значение. Но по-късно непременно ми се разясняваше същинският разум на станалото — и само онемявах от смайване. Много неща в живота си съм вършил противоположно на поставената от самия мен главна цел, без да разбирам истинния път — и винаги ме поправяше Нещо. Това бе станало за мен толкова привично, толкова сигурно, че ми оставаше едничката задача: по-правилно и по-бързо да разбера всяко голямо събитие в моя живот.
(Вяч. Всев. Иванов е стигнал до същия извод, макар че жизненият му материал е бил съвсем друг. Той формулира така: „В живота на мнозина има мистичен смисъл, но не всички го разбират правилно. Той ни се дава най-често в шифрован вид, а ние, понеже не съумяваме да го разшифроваме, се отчайваме колко безсмислен е животът ни. Успехът на един велик живот често пъти се дължи на това, че човекът е разшифровал спуснатия му шифър, разбрал е и се е научил правилно да върви.“)
А с моя провал — не разбирах! Кипях, бунтувах се и не разбирах: защо трябваше да рухне работата? — не моята собствена, но — почти единствената, оцеляла в паметта правда? защо трябва да е нужно потомците да научат по-малко истина, почти никаква (защото на всеки след мен ще му е още по-трудно да изкопава, отколкото на мен; а онези, които са живеели преди, не са се запазили, не са запазили или са писали съвсем не за онова, което ще жадува Русия много скоро)? Отдавна се оправдаха и арестуването ми, и смъртоносната ми болест, и много лични събития — но т о з и провал не можех да проумея! Този провал изцяло заличаваше целия предишен смисъл.
(Слаба ми беше вярата, затова така ми се струваше! И чак след две есени, тая зима, струва ми се — вече всичко разбрах. Затова се залових за тия записки.)
Две — но не малки — политически радости ме посетиха в края на септември, докато гостувах на Чуковски; те вървяха почти през едни и същи дни, свързани от общи звезди. Едната беше поражението на индонезийския преврат, втората — поражението на Шелепиновата акция. Излагаше се онзи Китай, на който Шелепин ни подканваше да се поклоним, и самият Железен Шурик, който бе започнал апаратното си настъпление от август, не можа да свали никого от приемниците на Хрушчов. Половин година преди XXIII конгрес бяха определени докладчиците — Шелепин го нямаше между тях.
Властта на Шелепин би означавала за мен незабавен край. Сега ми обещаваха половин година отсрочка. Разбира се, в това още нямаше никаква сигурна защита, само надежда, а и тя мъглява. Сигурна защита ще е, мислех си аз, ако западното радио съобщи за арестуването на моя роман. Това не беше, разбира се, арестуване на живи хора като Синявски и Даниел, но все пак, да му се не види, ако арестуват десетгодишния труд на един руски писател, защитниците на гръцката демокрация и на Северен Виетнам не биха ли могли да отделят на това събитие макар и едно редче? Или вече всичко им е безразлично? Или не знаят?
Бяха ми продължили времето — но какво ще е най-правилно да направя сега? Не можех да преценя. И погрешно реших: тъкмо сега да публикувам нещо! Каквото и да е.