Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И изпратих на „Новый мир“ пиесата „Свещ на вятъра“, неизвестна за тях досега. Когато всички я прочетоха, отидох н редакцията.
За месеца, през който не бяхме се виждали, Твардовски още повече беше помръкнал, беше притеснен, чувстваше се като в капан, безпомощен, дори разрушен: и всичко това, защото зле разговаряли с него горе. (Дьомичев сурово го нахокал, задето не се оказал в нужната минута на крака: трябвало да помине за Рим да го избират за вицепрезидент на Европейската асоциация на писателите, там не искали нито Сурков, нито Симонов.)
Все пак А. Т. на два пъти питал Дьомичев за моя роман, макар и по телефона. Като знам колко мъчително е било за него това, редно е да оценя високо усилието му. Първия път Дьомичев отговорил: „Да, наредих да му го върнат.“ (Излъгал, разбира се.) Втория път: „Да, казах да проучат въпроса.“
Твардовски зле си представяше какво трябва да правим и аз — не кой знае колко по-добре. И се съгласих на глупост — да помоля Дьомичев да ме приеме.
Отзивът на А. Т. за пиесата не ме зарадва. Знаех, че тя е без нерв и многословна, а той я намерил за „много сценична“ (горкият А. Т., неговото номенклатурно положение не му позволяваше да ходи в московските театри, да следи съвременната сцена). Тогава защо да не я отпечатат?
— Замаскирали сте я с белезите на неизвестно коя страна, но това е за нас, прекалено е ясно, изводът от пиесата е недвусмислен.
Аз, съвсем искрено: — Писал съм това за пороците на цялото съвременно човечество, особено — на ситото. Допускате ли, че може да има общи съвременни пороци?
Той: — Не, не мога да приема такова гледище, без разграничаване на капитализъм и социализъм. И не мога да споделя вашите възгледи за живота и смъртта. Да ви кажа ли какво бих направил, ако всичко зависеше изцяло от мен? Сега бих написал не предговор, а послеслов (не схващам къде е тук принизяването), че ние не можем да крием от читателя произведенията на автора (хо-хо! колко пъти през тия петдесет години!…), но не споделяме изказаните възгледи и трябва да възразим.
Аз: — Това би било чудесно! Повече изобщо не искам.
Той: — Но не зависи от мен.
Аз: — Чуйте, А. Т., ами ако това беше го написал западен автор — нали у нас щяха да се разтърчат, веднага щяха да го поставят: погледнете как бичува буржоазната действителност.
Той: — Да, ако го беше написал някой Артър Милър… Но дори при него отрицателният герой щеше да се изказва антикомунистически.
Но само в пиесата да беше работата! Зле и подозрително се отнасяше А. Т. към мен самия: не се оказах аз онзи непомътен кристал, който той мечтаеше да представи на Стария площад и на цялото прогресивно човечество.
Нямаше обаче какво да губя и му подадох „Дясната китка“, на което досега не се бях решавал.
Той я пое с радостни, почти разтреперани ръце. Изпитан жанр, моя проза — ами ако изведнъж стане за печат!
На другия ден по телефона:
— Описателната част е много добре, но изобщо — това е най-страшното от всичко, което сте написали. — И добави: — Но аз не съм поемал никакъв ангажимент…
О, разбира се, не! Разбира се, списанието не е поемало ангажимент! Ангажименти поемах само аз: да разнасям произведенията си насам-натам. Но още на колко отказа трябва да се натъкна — и пак да продължавам да се смятам за новомировец?…
Много ме утешаваше през тия месеци всекидневното четене на руските пословици като молитвеник. Най-напред:
— Тъгата не уморява, ами поваля.
— За такава беда сънят не е цяр.
— Съдбата ще дойде, ще ти върже ръцете.
— Времето е като стръмнина: чак като се търкулнеш, можеш да се огледаш.
(Това е за моите грешки, когато бях се издигнал — и дремех, правех се на смирен, изтървах възможности…) После:
— От бедата няма да се спасиш, ако се обесиш.
— Ние с тъгите си, Бог с милостта си.
— Всичко ще мине, правдата ще остане!
Последната особено ме утешаваше, само не ми беше ясно: а как да помогна на тая правда? Защото:
— Със скръб море не се прекосява.
И тая с пряк намек:
— Един от страх умрял, а друг оживял.
И още по-загадъчна:
— Дойде ли беда, не се гнуси от нея.
Излизаше, че трябва „да оживея от страх“. Излизаше, чо трябва да използвам бедата си за добро. И дори може би ла тържество. Но — как? Шифърът на небето си оставаше неразгадан.
На 20 октомври в ЦДЛ (Централен дом на литераторите. — Бел. пр.) честваха С. С. Смирнов (50 години) и Копелеви ме увещаваха да се появя там, за пръв път през трите години, откакто съм член на съюза — вижте, жив и здрав съм и се усмихвам. И изобщо за пръв път седях на юбилей и слушах как тук се хвалят взаимно. Че Смирнов е председателствал при изключването на Пастернак — не знаех, инак нямаше да дойда. С Брестката крепост той като че ли бе свършил добро дело. Но си правехме сметката как би отхвърлил тази работа, ако не са му давали да иде на развалините на крепостта, ако не са му давали да застане пред микрофона на всесъюзното радио, нито да напише дори един ред във вестник или списание, нито веднъж да говори публично, нито дори в писмата си да пише за това открито, а когато се среща с бивш брестовец — да разговаря с него само тайно, по-надалеч от подслушвачите и скришом от ченгетата; и да обикаля в търсене на материали без командировки; и събраните материали и самия ръкопис — да не ги държи вкъщи; да го видим тогава как? би написал за Брестката крепост и колко пълно?… Това не са измислени условия. Именно в такива условия аз бях събрал 227 показания за „Архипелага ГУЛАГ“. (Между другото, така се подредиха нещата тази вечер, че главен „юбиляр“ се оказа, не знам защо, маршал Жуков, който седеше като гост в президиума. При всяко споменаване на името му, а това стана пет-шест пъти, в салона избухваха искрени ръкопляскания. Московските писатели демонстративно приветстваха изпадналия в немилост маршал! Струйка обществена атмосфера… Но за добро ли шурти тя? Несъстоялият се наш Дьо Гол седеше с цивилен черен костюм и се усмихваше мило. Мило, мило, но пак си остава измекярин като всички маршали и всички генерали. Колко ниско е паднала нашата националност: дори и сред военачалниците — нито една личност.)