Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И ето че сега домъкнах в жилището на Теуш — ама и аз намерих по-сигурно място от сейфа на „Новый мир“! — куфара с четирите екземпляра на „Кръга“. (Докато го влачех по московските улици, се чувствах като удушен, като съсипан: сигурно защото в гърба ми се забиваха прожекторите на бухалските очи.)
Направо ме досмешава, като се сетя колко си бях изгубил ума: бях решил по мъжки да се гмурна надълбоко и като хлапак повярвах на смешните уверения на Ю. Карякин, че м-много либералният му шеф Румянцев, сега главен редактор на „Правда“, се канел да публикува една-две безопасни глави от „Кръга“. И след като оставих у Теуш три екземпляра, помъкнах четвъртия за „Правда“. Бях обезумял.
Вечерта на 11 септември — в пролуката между арестите на Синявски и Даниел — гебистите (От ГБ (Государственная безопасность — рус.) — Държавна сигурност. Така след войната в бившия СССР започват да наричат служителите на тайната полиция. — Бел. пр.) едновременно дошли и у Теушови (взели „Кръга“), и измежду всичките им приятели — именно у Зилберберг — за моя архив.
В последния миг, преди да започна да набирам дълбочина, в последния ми миг на повърхността — бях улучен!
Улучен.
Улучен…
РАНЕНИЯТ ЗВЯР
Оттогава още не са минали две години, пък и за 22 години — откак бях арестуван — чувството поизбледня, но по-тежко от оня арест преживях това ново крушение. Дори ареста понесох някак по-леко поради това, че ме прибраха от фронта, направо от боя; че бях на 26 години; че освен мен никакви мои готови произведения не погиваха (те просто не съществуваха); че се захващаше нещо интересно, дори увлекателно; и с вече съвсем смътно (но прозорливо) предчувствие — че именно чрез този арест ще съумея някак да повлияя върху съдбата на моята страна.
А провалът ми през септември 1965-а беше най-голямата беда през 47-те ми години живот. Няколко месеца го усещах като истинска физическа незаздравяваща рана — с копие в гърдите, прободна и острието е заседнало, не може да се измъкне. И най-малкото ми помръдване (споменът за един или друг ред от конфискувания архив) ми причиняваше остра болка.
Най-тежкият удар се състоеше в това, бе бях изкарал пълното лагерно училище — а ето че се оказах глупав и беззащитен. Че 18 години бях плел нелегалната си литература, проверявайки здравината на всяка нишка; от грешка с един човек можех да хлътна в трапа с всичко, което бях написал, но не хлътнах нито веднъж, не сгреших нито веднъж; толкова усилия бях положил за предпазни мерки, толкова жертви заради самото писане; замисълът ми изглеждаше грандиозен, след десетина години бих бил готов да изляза пред хората с всичко написано и в експлозията на тази литературна бомба никак не ми беше жал да изгоря и аз самият; но ето че едно подхлъзване на крака, един гаф — и целият замисъл, трудът на живота ми претърпя крушение. И не само трудът на живота ми, но и заветите на милионите загинали, на онези, които не дошепнаха, не доизхриптяха своето си на пода на лагерната барака — техните завети не изпълних, предадох, оказах се недостоен. Писано ми било да изпълзя почти единствен, на мен толкова се надяваха черепите на погребаните в лагерните братски могили — а аз рухнах, изпуснах от ръцете си надеждите им.
Непрекъснато нещо ме притиска. Близо до слънчевия сплит усещам гадене и не мога да определя какво е това: болест на душата или предчувствие за нова беда. Нетърпимо вътрешно парене. Изгаря ме — и нищо не помага. Продължителна сухота на гърлото. Напрежение, което не може да ми мине. Търсиш спасение в съня (както навремето в затвора): ще ми се да спя, да спя и да не ставам, да виждам безгрижни сънища! — но след няколко часа отпадат защитните прегради и парещият свредел те дърпа към реалността. Всеки ден да издирваш в себе си воля да ходиш изправен, да вършиш нещо, да работиш, като си даваш вид, че това е нужно и в ъ з м о ж н о за душата, а в действителност през всеки пет минути мисълта ти се отвлича: за какво, сега — за какво? Целият живот, който водиш, ти прилича на роля, изпълнявана от теб: нали си знаеш, че всъщност всичко се провали. Впечатление за спрял световен часовник. Мисли за самоубийство — за пръв път в живота ми и, надявам се, за последен. (Едно ме крепеше: че лентите ми вече бяха на Запад! Цялата предишна част от работата ми няма да се затрие!)