Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но нещо повече — А. Т. отказа да помести в „Новый мир“ писмото ми с опровержение на клеветата за биографията ми („служил при германците“, „полицай“, „гестаповец“ вече се разнасяха от агитаторите на партията и комсомола из цялата страна). Две седмици преди това самият А. Т. ме бе посъветвал да напиша такова писмо (със загадъчното „препоръчаха ми…“) Но за беля бях изпратил в „Правда“ първия екземпляр на моето писмо, защото се надявах на фалиралия сега Румянцев, а за Твардовски остана вторият. И чувам:
— Не съм свикнал да действам по писма, които ми се изпращат във втори екземпляр.
Така са се променили поетите…
— И как да опровергавам, докато е арестуван романът?… Ще казват: значи има си крушка опашка!…
Това ми прозвуча уверено-номенклатурно. Логика! — щом през 1965-а е арестуван романът — как може да се твърди, че авторът не е бил полицай през 1943-та? (Другаде беше работата, разбира се! Просто нямаше сили да публикува моето опровержение и трябваше сам на себе си да обясни благовидно отказа: все едно че е по убеждение!)
Аз седях загубил ума и дума, едвам отговарях, а Твардовски дълго и досадно ме упрекваше:
1) как съм могъл, без да се посъветвам с него (!), да изпратя тия дни още три жалби до трима други секретари на ЦК — ами че по този начин аз съм оскърбил Пьотър Нилич Дьомичев и сега ще отслабя желанието на Пьотър Нилич да ми помогне.
Поясни ми го така: „Ако молят за жилище само мен — помагам според силите си, а ако напишат: «До Федин, до Твардовски», казвам си — нека Федин му помага.“
И той откриваше тук прилика?! Като че ли размерите на събитието позволяваха да се размишлява за някакво „оскърбление“, за някакви лични чувства на секретарите на ЦК. Дьомичев и роден баща да ми беше — пак нищо нямаше да направи. Бяха се сблъскали държавата и литературата, а Твардовски виждаше тук някаква лична молба… Аз затова бях побързал да изпратя още три писма (до Брежнев, Суслов и Андропов (И през ум не ми минаваше, че ще стане по-нататък шеф на КГБ!…)), защото ме беше страх: Дьомичев не ми е ясен, може да излезе шелепинец, тогава ще потули писмото ми и ще каже — не съм се оплаквал, значи — чувствам се виновен.
А. Т. чак ми прощаваше моята човешка слабост: работата се е поразчула, защото не съм се сдържал да кажа на тоя-оня за арестуването на романа. (Не съм се бил сдържал!… — аз нарочно отидох в консерваторията на концерта на Шостакович и там разказах каква беда ме е сполетяла.) Но:
2) ако съм се бил посъветвал с него до кого още да изпратя жалба, той, А. Т., щял да ми препоръча да се обърна пряко и непосредствено към Семичастни (министъра на ГБ (От КГБ — Комитет за държавна сигурност — Бел. пр.)). Защо да го прескачаме?
Аз чак се дръпнах уплашено: а, това — никога! Да се обърна към Семичастни — значи да призная суверенността на Държавна сигурност над литературата!
И пак, и пак, и пак Твардовски не можеше да разбере:
3) как съм можал навремето да дам пиесата си на „Современник“ въпреки неговия съвет!…
Колко важно беше за него тъкмо сега да си разчисти сметките с тия „гангстери на сцената“! И още:
4) как съм могъл да пазя светия „Иван Денисович“ заедно с ожесточените ми лагерни пиеси (нали по този начин хвърлях сянка не само върху „светия Иван Денисович“, но и върху „Новый мир“!)? И още:
5) защо не съм получил апартамент в Москва навремето, „когато съм можел да получа палат“? И:
6) как съм могъл да разреша на „Семья и школа“ да печата моите „Ситнежи“? И, най-сетне, извънредно важно, много ново (навъсено, без усмивка и в абсолютно трезво състояние):
7) защо съм си пуснал брада? Дали не за да я обръсна при сгода и да премина границата? (Не пропусна да ми съобщи и нечие висше подозрение: защо съм правил постъпки да се преселя в „атомния център“ Обнинск?…)
Повторителността и дребнавостта на тези упреци беше дори немъжка.
Аз не се бранех. Не бях преценил дължината на въжето, бях паднал и заслужавах жалкото си положение.
И едничката приятелска поява на А. Т. през този час беше, че той ми предложи пари. Но не безпаричието ме съсипваше!…
Взех си под мишница моя отхвърлен бездомен роман и слязох при новомировския куриер доносник да запечатам папката с червен восък (също робска сметка: когато дойде ГБ — нека видят, че не съм го давал да се чете). Впрочем само след още едно денонощие ми хрумна: да го дам в официален архив — ЦГАЛИ. (Централен държавен архив за литература и изкуство. — Бел. пр.)