Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
След тържеството през вестибюла на ЦДЛ премина слухът, че съм тук. И десетина московски писатели и после сътрудници на ЦДЛ дойдоха да се запознаят с мен — като че ли не бях застрашен автор на арестуван роман, а обсипан с милости и всесилен лауреат. И наоколо — шепнене, чужди погледи. Какво беше това? Дали обикновеното привличане на славата, макар и на изпаднал в немилост човек? Или — вече ободряващ знак на времето? Или просто неосведоменост за моя крах?
На юбилея беше и Твардовски. Примижавайки от блясъка на фотографските светкавици, той рано се измъкна от омразния президиум зад сцената, може би и в ресторанта, а във външния вестибюл пак изплува. Заглозга го ревността, че не той ме е довел за пръв път в ЦДЛ (и че изобщо не съм се посъветвал с него за това мое идване!), веднага ме дръпна настрана от моите приятели и от тия запознавания, примъкнаха се оръженосците му Дементиев и Кондратович. Къде беше се дянала онзиденшната нацупеност на А. Т.? Той ми заяви: „А брадата ви престава да е хемингуеевска, вече можете да се мерите с Добролюбов!“ Ония двамата, естествено, с готовност потвърдиха това. За два дена и брадата ми бяха започнали да възприемат другояче! А ето защо: била ми обещана за утре среща с Дьомичев.
— Победа! Победа! — ликуваше освеженият Твардовски. Той вече сещаше благоуханното миро, което всеки момент ще се излее от горе най-напред върху мен, но значи и върху него, но значи и върху списанието. — Каквото и да ви кажат, ще ви върнат ли ръкописа, няма ли да го върнат, но щом ви приема — вече е победа! Утре непременно ми се обадете, през целия ден ще съм на телефона.
Горкият А. Т.! Той ни най-малко не беше се отдалечил от мен, душевно продължаваше да е за мен, само че и аз трябваше да се опомня, да не ядосвам ръководството, а да си върна милостта му.
Но на другия ден, за огорчение на Твардовски, Дьомичев отказа да се срещне с мен. Тоест не ми отказа направо, прие ме „помощникът“ на Дьомичев, по-точно казано — референтът по въпросите на културата И. Т. Фролов, но това не можеше да се брои за „среща“. Референтът беше на 36 години. Още незатъпяло лице и умен колкото трябва, много умело и старателно провеждаше средна линия между природния си, естествено, демократизъм, съчетан с крайна деликатност спрямо уважавания писател — и постоянното почтително осъзнаване на собствената му приближеност до високопоставения политик.
Можах само да повторя на референта съдържанието на новото ми писмо до Дьомичев, където вече споменавах за отнетия ми архив, но пишех, че и мнозина партийни ръководители също не биха искали сега да повторят някои свои изказвания отпреди XX конгрес и да отговарят за тях. Абсолютно нахалство! Но още по-нахално в писмото ми беше това, че тъкмо сега, когато ми подготвяха жилищна площ на Голяма Любянка, аз заявявах, че в Рязан жилищните ми условия са прекалено лоши и моля за жилище… в Москва! Понеже нямаше какво да правим, си поприказвахме с референта на общолитературни теми. Ето какво ми каза той: че била много сива цялата съвременна съветска литература (тяхната рожба! на тяхната цензура! — но той си обясняваше това с временното обедняване на народа откъм таланти. „Аз гледам по-оптимистично от вас! — упрекнах го. — Таланти има, само че вие ги спъвате“); че поради това абсолютно няма с кого да ме уравновесят, уви, дори с Шолохов не могат, моето произведение непременно ще се прочете, а уравновесител няма — и единствено заради това не бива да ме печатат с моите трагични теми; и друго, много интересно: той виждал проява на егоизма на изстрадалите лагерници в това, че сме искали да натрапим на младежта нашите преживявания по повод на някогашни работи.