Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И двамата останахме много доволни.
Не го молих нито да се отпечата сборникът с мои разкази, нито да ми помогне с пиесите. Главният резултат беше, че най-неочаквано, без усилие и подготовка, се закрепих при новите ръководители и сега известен брой години ще мога да пиша спокойно.
— Т е не получиха втори Пастернак! — изпроводи ме секретарят по агитацията.
Не, един среден инженер или математик от XX век никога няма да свикне с костенурските скорости, с които Старият площад (В няколко сгради на Стария площад (близо до Кремъл) е настанен ЦК на КПСС. — Бел. пр.) беше се нагодил да получава информация в собствения си апарат! Едва 9 месеца бяха се минали, откакто „Грани“ поместиха „Ситнежите“ — откъде ще знае Дьомичев?… Поликарпов беше се научил едва преди един месец, показвал ги на Твардовски и питал — мои ли са. Твардовски му отговорил, че е сигурен — повечето не са мои.
Нали Твардовски не беше ги виждал всичките — затуй е бил с и г у р е н, че не са мои! И толкова сигурен, че когато ме пращаше при Дьомичев, изобщо не се сети за тоя разговор, не ме предупреди, а аз щях да му кажа, че всичките са мои! Такава е номенклатурната логика: подчиненият (аз) не бива да знае всичко, което знае началникът (той). И подчиненият (аз) не може да е написал нещо такова, за което да не е поставен в известност началникът (той).
Но най-неочаквано А. Т. случайно научил, че списание „Семья и школа“ се кани да отпечата една част в родината ни. Той изпаднал, кажи-речи, в смут: нали бил гарантирал пред началствата, че „Ситнежите“ не са мои! На всичко отгоре го измъчвала ревността: нали никой друг (нито дори аз самият!) нямаше правата за публикация на мои произведения, а само „Новьш мир“. А „Ситнежите“ той преди три години ги беше определил като „суров материал“ — за какво печатане може да става дума? И най-сетне, щом е станало такова ужасно нещастие, че те са отпечатани на Запад, значи в родината ни н и к о г а няма да бъдат публикувани! (Това възприемане на чуждестранните издания като безнадеждна загуба на произведението и унижение за автора беше присъщо на Твардовски през всичките години на нашето познанство. Със същата погнуса той се отнасяше и към самиздат. Признаваше само откритото официално печатане, което за авторите на неговото списание беше по-закрито, отколкото за всеки друг.)
И той незабавно започнал да ме вика. Сигурно и в другите издателства е така, но аз го знам по „Новый мир“ и не преставам да се учудвам: щом авторът сгази лука — го викат в неговата редакция! Авторът очевидно се разглежда като намиращ се на държавна служба в неговото списание и както във всяка друга служба може да бъде изискан от началника си.
Но през тоя август не помогнали на Твардовски да ме издири и той заминал за Новосибирск (където, между другото, на една читателска конференция вече му изпратили бележка: „Вярно ли е, че Солженицин е служил в Гестапо?“).
Мога само пипнешком да преценявам какъв поврат се е готвел в нашата страна през август-септември 1965 година. Някой ден все ще доживеем до публична история и ще ни разкажат точно какво е било. Но с доста голяма увереност може да се каже, че се е подготвяло рязко връщане към сталинизма начело с „Железния Шурик“ Шелепин. Казват, че Шелепин бил предложил: икономиката и управлението да се стегнат по сталински — по този въпрос той като че ли спорел с Косигин, а че идеологията трябва да се стегне, тук изобщо нямало разногласия. Шелепин предлагал да се поклонят на Мао Дзедун: няма да им отхапе главата, за сметка на това ще има единство на силите. Сталинистите разсъждавали, че ако не настъпи връщане към Сталин, за какво изобщо са сваляли Хрушчов?… и кога друг път да опитват? През тоя август било свикано важно идеологическо съвещание и било разяснено: „борбата за мир“ си остава, но не бива да се разоръжават съветските хора (а непрекъснато да ги насъскват срещу Запада); да се повдига воинският дух, да се води борба срещу пацифизма; нашата генерална линия далеч не е съвместното съществуване; Сталиновата вина се състои единствено в отменяването на колективното ръководство и в незаконното репресиране на партийно-съветските кадри и в нищо друго; не трябва да се плашим от думата администриране, време е да възродим полезното понятие „враг на народа“; духът на Ждановите постановления за литературата е бил правилен; трябва да се поогледа списание „Новый мир“, защо толкова го хвали буржоазията. (Станало дума и за мен: че съм изопачил същинската картина на лагерния свят, където били страдали само комунистите, а враговете имало за какво да лежат.)
Всички крачки, замислени от шелепинци, си остават неизвестни. Но една крачка те успяха да направят: арестуването на Синявски и Даниел в началото на септември 1965 година. („Хиляда интелигенти“ — толкова си били наумили да арестуват в Москва помощниците на Семичастни.)