Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През това тревожно начало на септември ме завладя планът да изтегля романа си от „Новый мир“ — ще дойдат, ще отворят сейфа и… Рано подхванах цялата тази работа, трябва час по-скоро да мина в нелегалност и да се замаскирам с математиката.
На 6 септември бях у Твардовски на вилата му, въпреки че той беше се запил. С тежки стъпки слезе от втория етаж, по долна риза, с мътни очи. Дори и трезвен да беше, сега трудно щяхме да се разберем, а с пиян: той яхна главните си обиди, а останалото не виждаше, не чуваше, не възприемаше.
— Заради вас си слагам главата на дръвника, а вие…
Можех да го разбера: не бях му се разкривал, цялата мрежа на моите замисли, сметки и ходове бе скрита от него и пролича неочаквано.
В един объркан разговор, който не можеше да се концентрира около никоя ос, А. Т. ми се караше:
— че нямам право да действам самостоятелно, „без да се посъветвам“ (тоест без да поискам разрешението му);
— че не е трябвало да разрешавам „Ситнежите“ на „Семья и школа“;
— а освен това — за брадата! за брадата… Ама че му се беше набила тая брада. Клатеха се царства, хвърчеха глави, а той — за брадата… Впрочем сега, с пиянска откровеност, ми обясни:
— Казват, че така искате да се скриете…
— Кой го казва? Кого слушате?
— Не съм длъжен да ви отговарям… Казват: не току-тъй си е пуснал брада… Удобен начин да мине границата…
— Че с какво брадата ще ми помогне да мина границата?!
— Ами — като я обръснете, ще минете незабелязан.
Размазано пиянско присвиване на очите, заместващо многозначителността и досетливостта… Покрай това А. Т. ми издава и какво говорят в отдел „Култура“ на ЦК: че сигурно аз лично съм дал „Ситнежите“ на „Грани“.
Докривя ми. Не защото така говорят за мен в отдел „Култура“, а защото самият Твардовски е завладян от това и няма сили за съпротива.
Все пак криво-ляво си казах какво искам: да си прибера „Кръга“. „За преправяне на синтаксиса“…
Не ми вярва.
Признавам си: не смятам техния сейф за сигурен.
Това му се струва дивотия — кое може да е по-сигурно от сейфа в едно официално съветско учреждение?! Макар и да съм автор, договорът ме е заробил и списанието има право да не ми даде романа. Още повече че настоявам да си взема и четирите екземпляра.
Но А. Т. е добър, вярва ми и колкото и да му е жал, обещава утре да се обади по телефона в редакцията — да ми го дадат.
Е, май всичко се оправи. Сега важното е да дочакам Железния Шурик да падне от власт! Рано си подадох главата… Рано…
На 7 септември от редакцията едвам измолвам да повикат Твардовски на телефона му във вилата. Гласът му е слаб, но смислен, не вчерашният. Той благо ме моли: не ги вземайте, недейте. При нас е сигурно, недейте! Добре, вземете три екземпляра, оставете един.
Все едно че майка изпровожда синовете си от къщи. Поне един ми оставете!…
Но аз съм като луд: всичките ми трябват! (Аз виждам по-добре! аз гледам по-надалеч! аз съм решил! Помня, че романът на Гросман е бил взет именно от новомировския сейф.) Тази моя суетливост! Вечно ме ръчка, под сторва ме да предвиждам с двайсет хода напред!
Вземам и четирите. Отпечатани с издателски размах, те издуват големия куфар, пречат ми дори да го заключа.
Да носех нещо друго, поверително, сега щях да се вардя, да се озъртам, да си заплитам дирите. Но нали това е явно произведение, подготвено за печат. Аз само го отнасям от застрашения „Новый мир“. Понесъл съм го всъщност дори не за да го крия.
Вярно, понесъл съм го към едно опасно важно жилище (на Теуш), където съвсем доскоро се пазеше главният ми архив — същият онзи, който през една новогодишна нощ докарах от Рязан. Но основната част от укриваното, цялото съкровище, неотдавна бях взел оттам, останаха второстепенните, полуявните неща като „Свещта“. И стопанинът на дома В. Л. Теуш, пенсионер, антропософ, понеже щял да прекара лятото извън Москва, предал всички тези остатъци на своя последовател антропософ, младия И. Зилберберг.
Има минути, когато разсъдъкът ни отслабва, побърква се. Когато излишното предвиждане се превръща в най-груба слепота, пресметливостта — в смут, волята — в безхарактерност. (Без такива провали нямаше да имаме равни на себе си.) Теуш — пенсионер, професор по математика — е напълно достоен човек, но, от друга страна, неакуратен, малко загубен, нестрог в конспирацията — качество, за което знаех, — обаче повече от три години някак му се разминаваше, нищо че стопанинът беше словоохотлив по телефона, пък и той самият беше написал криминален труд върху „Иван Денисович“ и дори дочухме, че трудът му вече се намирал в ЦК, — но, да чукна на дърво, беля не беше ставала. След като го знаех обаче що за човек е, аз, когато неотдавна вземах преносимото ковчеже — грамофона с архива си, не проверих съдържанието му, не направих тараш — действително ли само второстепенни неща се държат у Теуш открито. А той, нарушавайки уговорката ни, от време на време вадел да почете и препречете: ту „Пирът на победителите“ (последния екземпляр!), ту „Република на труда“, ту лагерните ми стихотворения, пак като по чудо — не някои други. И нито едно от тях поради своята небрежност не прибирал обратно! Като намерил после в мое отсъствие всичко това, той спокойно, без дори да ми съобщи, го изпратил за през лятото на младия си приятел Зилберберг.