Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Ще си позволя да призная тъкмо обратното, че ме поставя в най-голямо затруднение!
— Не разбирам.
— Уважаемият хер забравя, че довечера ще се играе екзотичният спектакъл „Звездата на харема“.
— Не съм го забравил. Но какво общо има този спектакъл с Ида Белман?
— Твърде много дори. В тази пиеса Белман има значителна роля.
— Белман, една статистка, значителна роля?
— Да. Тя представлява любимката на султана.
Едва сега интендантът си припомни някои подробности от спектакъла. Понадигна се от стола и каза:
— Любимката на султана? А, спомням си!
— Тя няма действително някакви реплики, а и иначе не се намесва активно в действието, но въпреки това е главно лице в пиесата, понеже…
— Понеже е красива! — вметна интендантът.
— Да. И, за съжаление, се изисква красота, каквато обича ориенталецът.
— Което означава здрава, закръглена, сладострастна. Лежи на тъмната отоманка почти изцяло разголена, само тук и там покрита с полупрозирен воал. М-м-м, прелестна картинка! Белман изключително добре подхожда за ролята.
— Но напоследък нещо поотслабна, хер интендант. Мисля, че я разяжда някакво нещастно увлечение. Формите й доста изгубиха от пищността си. А сега пък това неочаквано неразположение!
— Та толкова ли е зле, че въобще не може да се яви?
— Действително!
— И какво й има?
— Зъбобол.
— Хайде стига бе! Заради някакъв си зъбобол ще отсъства! Публиката няма да й надзърта в устата!
— Да ме прощавате, хер интендант! Публиката действително няма да й надзърта в устата, но ще я зяпа в лицето.
— Е, че толкова ли е загрозено?
— Бузата й така се е подула, сякаш са й лепнали половин тиква.
— Проклятие!
— Убедих се в това. Бях при нея.
— Е, тогава нейното място ще заеме някоя друга.
— Но коя?
— Хм! Имаме достатъчно статистки!
— Но ни една с необходимите форми. Публиката познава пиесата. Хиляди очи ще бъдат приковани в любимката на султана. Не можем да дадем ролята на някоя охтичава скубла.
— Тук един добър съвет ще ни бъде от голяма полза. Какво каза директорът? Бяхте ли при него?
— Да. Той както винаги веднага му намери колая.
— Е, значи работата е уредена! Защо тогава ви праща и при мен?
— Защото се иска вашето решение и може би също тежката ви дума.
— Как така?
— Веднъж вече ни се случи нещо подобно. Може би хер интендантът ще си спомни ефектната пиеса „Силата на красотата“!
— Разбира се, разбира се! Великолепна пиеса! Тогава ни донесе доста парици.
— Белман пак се беше разболяла!
— Правилно, вярно! А-а, разбирам! Тогава ми беше обърнато внимание върху онази Вернер.
— Емили Вернер, дъщерята на театралния слуга.
— Да, тя беше разкошна, запленяваща. Такава картинка на поразяващата женственост вашият подиум още не беше виждал!
Споменът подтикна интенданта към възторжени изблици.
Режисьорът продължи:
— По тази причина хер директорът подхвърли…
— Сега пак да привлечем Вернер?
— Да.
— Добре! Идете при Вернер и му го съобщете!
Режисьорът повдигна усъмнено рамене и каза:
— Спомням си, тогава Вернер се врече, че никога вече нямало да даде дъщеря си на наше разположение. Хер директорът също го знаеше и ме посъветва да дойда при вас, тъй като може би ще се наложи да му се упражни някакъв натиск.
— Мислите, че Вернер ще се опъне?
— Да.
— Би било смешно!
— Аз обаче го считам за способен. Той самият в никой случай няма да намери отказа за смешен.
— Ще видим. Сега ще наредя да дойде.
— Тогава най-покорно моля момичето да ми бъде изпратено за репетиция.
— Нали днес преди обяд репетирахте?
— Но без нея. Тя трябва все пак да усвои позата.
— Кога да дойде?
— Колкото може по-скоро.
— Ще се погрижа за това. Адио!
Режисьорът си тръгна. Интендантът тъкмо искаше да позвъни на слугата си, когато той влезе.
— Трябва да доложа за един посетител, хер интендант — каза.
— Кой?
— Брат ви току-що пристигна.
На театралния ръководител пролича, че се зарадва от вестта.
— Къде е? — попита той.
— Тъй като режисьорът беше при вас, го отведох в гостната. Но веднага ще дойде.
— Чудесно! Знаеш ли къде живее театралният слуга Вернер?
— Улицата и номерът ми са известни, макар и да не съм ходил още там.
— Иди и му кажи веднага да дойде! Но да почака, ако брат ми е още при мен.
Жан тръгна. Скоро след това отвън се чуха кънтящи стъпки и влезе един мъж, в когото цирковият ездач си личеше отдалеч. Имаше прилика с интенданта, но беше далеч по-млад и по-силен. Носеше фрак, бял брич за езда, високи ботуши с шпори и неизменните ръкавици с обърнати маншети.