Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
Споровете касаеха въпроса за политическото ръководство на контрареволюцията. Тогава ерата на Дълес още не беше настъпила и САЩ се опасяваха да действуват открито в подкрепа на крайно реакционните режими. Затова Държавният департамент се стремеше да придаде на контрареволюцията „демократически“ атрибути. И с тази цел, изпреварвайки ни, той застави групичката на албанските бежанци в Ню Йорк да образува така наречения Национален комитет и да избере за негов ръководител някой си Хасан Дости. Дости бе млад юрист, който, според данните на Управлението по координация на политиката, имаше безупречна репутация на демократ, макар че аз така и не успях да намеря каквито и да било доказателства за истинността на това твърдение. Въпреки моите нееднократни молби не ми бе дадена възможност да се срещна с Дости. На Управлението по координация на политиката, както ми казваха, му се налагаше да се отнася много деликатно с него, тъй като той бил много плашлив. Няма що — добър кандидат за ръководител.
Ако Националният комитет в Ню Йорк ми внушаваше съмнения, то английският кандидат за лидер проста ме угнети. Той бе вожд на неголямо племе, казваше се Абас Купи и бе стар приятел на Джулиън Еймъри. Ако се съди по снимките, този човек носеше бакембарди и бе въоръжен до зъби — типичен продукт на британското опекунство. Аз не се и съмнявах, че той беше способен подобно на своите прадеди да извършва нападения над невъоръжени кервани или да стреля подло по съсипани от горещината турски войници, лутащи се уморено из някоя клисура. Но аз никога не споделях възторзите на британските джентълмени при вида на представителите на някое диво племе.
Или, по-кратко казано, ако Дости бе слабичък млад човечец, Абас Купи беше стар негодяй. Безкрайните спорове на англичаните и американците за достойнствата на двамата съперници може да бъдат разбрани само ако бъдат изключени всички други страни на въпроса и той бъде разглеждан единствено като състезание, което трябва да реши кой — англичаните или американците — ще определи политиката на контрареволюционното правителство, ако то някога бъде образувано. Накрая, когато и едните, и другите дотолкова бяха уморени от спорове и започнаха да търсят компромисно решение, стана ясно, че Дости и Купи под влияние на своите покровители бяха заели достатъчно твърди позиции, за да няма никакъв смисъл да бъде уговарян който и да е от двамата да служи под ръководството на другия.
Всекидневният контрол върху операцията беше в ръцете на Комитета по специална политика, който бе свикан във Вашингтон. Състоеше се от четирима членове, които представяха Държавния департамент, Министерството на външните работи, Управлението по координация на политиката и СИС. Държавният департамент назначи в комитета Боб Джойс, общителен младеж с опит по балканските въпроси. Ърл Джеликоу от Английското посолство, също приятен за компания младеж, представяше Министерствето на външните работи. Третият, също такъв младеж, беше Френк Линдзи от Управлението по координация на политиката и, накрая, четвъртият член на комитета бях аз. Не е трудно при такъв състав на комитета да си представи човек, че нашите срещи имаха съвсем не формален характер. Линдзи даде тон, заявявайки, на нашата първа среща, че единственият албанец, когото той през живота си някога е виждал, висял надолу с главата на успоредка. Дори в по-сериозни моменти ние, англосаксонците, не забравяхме, че нашите агенти съвсем неотдавна са слезли от дърветата. Въпреки че споменах, че Комитетът по специална политика осъществяваше контрол над операцииите, ние никога не можехме да действуваме като свободни хора. Моето лондонско началство не ми позволяваше да забравям задълженията на СИС по отношение на Абас Купи, а зад гърба на моите началници постоянно про-зираше формулата на Бевин „Това няма да го понеса“, която той използуваше в случай, че искаше нещо да забрани. Френк Линдзи, несъмнено, също беше свързан с подобни ограничения.