Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Възникнаха обичайните затруднения с доказателствата, които нямаха юридическа сила, но Фукс за разлика от Джудит Коплън сам представи доказателства против себе си. Скоро след като Дуайър разкри източника за изтичане на информация в Лос Аламос Фукс, който по това време работеше в Англия, бе арестуван и бе предаден за разпит на Джон Скардън от МИ-5. Скардън успя до такава степен да спечели доверието му, че Фукс призна участието си в тази работа.

Жертва по делото „Фукс“ стана още един човек. Независимо, че Хувър нищо не направи за разобличаването на Фукс, той беше изпълнен с решимост да извлече максимално политически капитал за себе си. За тази цел той трябваше да покаже, че разполага със собствен материал, а такъв материал можеше да се набере единствено в случай, че неговите хора сами подложат на разпит арестувания. Той съобщи за намерението си да изпрати в Лондон Лишмън, който да разпита Фукс в килията му. Патерсън и аз получихме указание да съобщим на Хувър, че за подобно нещо и дума не може да става. Фукс вече очакваше присъда и по закон на никого не се разрешаваше да го подлага на разпит, още повече на представители на чужда държава. Хувър бе много раздразнен и склонен да не се съобразява с британските закони. Той реши да не се отказва от намерението си. Лишмън бе изпратен в Лондон със строгата заповед „или да се види с Фукс, или…“. Резултатът беше „или“… Когато чух за завръщането на Лишмън и отидох в неговия шикозен, постлан с килими кабинет, в креслото му седеше вече някой друг. Самия Лишмън открих през няколко врати в същия коридор, в малка стаичка с четирима младши агенти. Лишмън пишеше нещо на крайчеца на бюрото. Горкият, беше свършен човек. Той така ме погледна, като че ли аз бях виновен за случилото се. Такъв беше животът под началството на Хувър. През лятото на 1950 г. получих писмо от Гай Бърджис „Имам изненада за теб — пишеше той. — Току-що ме назначиха във Вашингтон.“ Молеше ме да го приема за няколко дена, докато си намери квартира. Това беше проблем. В обичайните условия би било абсолютно недопустимо разузнавачи да живеят в едно жилище. Но условията бяха необикновени. От най-първите дни нашите кариери се преплитаха. Аз го препоръчах на съветското разузнаване като възможен помощник. По-късно той пък ми помогна да постъпя в английската секретна служба. В Испания беше моята свръзка. През 1940 г. ние заедно работихме в СИС. През 1948 г. той служебно ме посети в Турция. Поради всичко това нашите близки отношения бяха добре известни и всяко сериозно разследване на дейността на един от нас несъмнено щеше да разкрие, връзките ни в миналото. Изглеждаше, че от професионална гледна точка и дума не може да става той да остане да живее при мене. Но имаше едно друго съсбражение, което ме склони да се съглася с предложението на Бърджис. От архивни материали знаех че досието му е абсолютно чисто, тъй като по политическа линия против него нямаше никакви компрометиращи материали. Но той имаше някакъв късмет постсянно да попада във всякакъв род скандални премеждия от личен характер. Веднъж един от сътрудниците от Министерството на външните работи, понастоящем посланик, го изхвърли по стълбата на клуба „Гаргойл“, в резултат на което той си разби главата. Имаше неприятности и в Дъблин, и в Танжер. Затова реших, че той би имал повече шансове да остане незабелязан във Вашингтон, ако е при мене, а не в ергенска квартира, където всяка вечер ще е на разположението на самия себе си. Едва успях да отговоря на Бърджис, и Макензи ми показа писмо, което бе получил от тогавашния началник на отдела за сигурност към Министерството на външните работи Кери-Фостър и с коего той го предупреждаваше за пристигането на Бърджис. Кери-Фостър смяташе, че да предпазиш Бърджис от чудачества ще е по-лесно в голямо посолство, отколкото в малко. Той изреждаше всички минали грехове на Бърджис и в заключение беше написал, че може би по-лошото тепърва щеше да се случи. „Какво има пред вид той под по-лошо?“ — промърмори Макензи. Отговорих, че добре познавам Гай, ще го настаня при себе си и ще го следя. Той беше много доволен, че се намери още един да раздели с него отговорността.