Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

По това време движеща сила в УСО беше Джим Ингълтън. По-рано той работеше в Лондон и спечели моето уважение с това, че открито отричаше англомания-та, която разваляше облика на младото Управление по стратегическите служби. Обикновено с него закусвахме един път в седмицата в хотел „Харвей“, където той показваше, че изключителното усърдие в работата не е единственият му порок. Той беше един от най-мършавите хора, които някога съм срещал, и в същото време голям любител на яденето. Щастливец бе Джим! След една година съвместни закуски с Ингълтън аз се вслушах в съвета на една възрастна дама и преминах на диета, като за три месеца свалих дванадесет килограма. Уверен съм, че нашите отношения се базираха на истинското приятелско разположение на двете страни, но всеки от нас си имаше своите скрити мотиви. Ингълтън искаше да пренесе центъра на тежестта от взаимния обмен между ЦРУ и СИС върху представителството на ЦРУ в Лондон, което беше десет пъти по-голямо от моето. Ако това му се удадеше, той би съумял да оказва максимален натиск върху централния апарат на СИС и в същото време да сведедо минимум намесата на СИС в неговите собствени работи. От гледна точка на националните интереси това беше справедливо. Поддържайки с мене близки отношения, той можеше най-добре да ме държи под контрол. От своя страна аз с охота си давах вид, че съм се хванал на въдицата му. Колкото по-открито бе доверието помежду ни, толкова по-малко той можеше да се усъмни в тайни действия от моя страна. Трудно е да се каже кой повече спечели в тази сложна игра, но аз имах едно голямо преимущество — знаех какво той прави за ЦРУ, а той знаеше какво аз правя за СИС, но истинската същност на моите интереси на него не му беше известна.

Независимо, че нашите спорове обхващаха целия свят, обикновено те завършваха с Франция и Германия (при положение, че не започваха с тях). Американците бяха обхванати от страх пред комунизма във Франция и аз бях поразен от огромното количество материали, които Ингълтън всекидневно поглъщаше от френските вестници. По-късно, когато самият Бедъл-Смит категорично отхвърли предложението на англичаните за поделяне с французите на незначителната секретна информация относно руснаците, на мене ми стана ясно, че интересът на Ингълтън към Франция не беше негово лично увлечение. Бедъл-Смит ми заяви без заобикалки, че не може да повери секретна информация на нито един френски чиновник.

Германия внушаваше на Ингългън по-малко опасения. Тази страна го интересуваше преди всичко като база за операции срещу СССР и социалистическите етрани в Източна Европа. ЦРУ, без да губи време, успя да привлече оглавявания от генерал Хелън отдел на абвера, който работеше срещу СССР. Ингълтън, наслаждавайки се на омарите в ресторант „Харвей“, с пяна на уста защищаваше миналата и настоящата дейност на организацията на Хелън.