Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Аз говоря за периода на Макарти. Можеше да се помисли, че Хувър ще се възмути от нарушаването на неговия монопол от страна на сенатора, който твърдеше, че Хувър еднолично е разкрил дълбокото проникване на комунистите в Държавния департамент и другите органи на правителството на САЩ. Нищо подобно. Хувър знаеше, че стига само да си отвори устата, и ще изчезнат завинаги честолюбивите претенции на Макарти. Но защо му е необходимо това? Подемайки кампания за шпиономания в национален мащаб, Макарти създаде условия, при които нито един конгресмен не смееше да възразява против увеличаването на финансирането на ФБР. Но какво всъщност Хувър мислеше за Макарти, стана ясно едва при първата ми среща с него, когато аз пряко го попитах за това. „Хм — отговори Хувър. — Аз често срещам Джо на надбягванията, но той досега нито веднъж не отгатна кой кон ще победи.“

Първата ми квартира във Вашингтон се намираше близо до Кънектикът авеню, почти срещу дома на Мики Лед, помощник-директора на ФБР, отговарящ по въпросите за сигурността. Оказа се полезно за мене да поживея в преддверието на лъвската бърлога, но само за известно време. Къщата не бе голяма и аз скоро започнах да мисля за пренасяне в по-просторна квартира и на по-безопасно разстояние от такъв съсед. Най-накрая се устроих на разстояние половин миля от това място — на Небраска авеню. От сътрудниците на ФБР най-много ми се случваше да имам работа с Лед; срещахме се с него по няколко пъти в седмицата както в служебния му кабинет, така и в домашна обстановка. В миналото той е бил един от главорезите на Хувър в Чикаго, „млад мъж, който винаги беше пръв“, когато е трябвало да се стреля; Той и сега приличаше на главорез. Невисок на ръст, набит, той, явно, е бил здрав като скала, докато не е отпуснал шкембе, тлъсти бузи, втора брадичка и не е добил такъв цвят на лицето, който предвещаваше апоплексичен удар. Той нямаше никакви интелектуални интереси. Най-любимото му развлечение беше да изслушва цинични плочи с жени, които посещаваха неговия дом за първи път. Той имаше и други „детински“ черти, включително и несъзнателна жестокост. Според най-обективните оценки, той беше страшен човек, но въпреки това започваше да ми се нрави. Лед, без да губи време, ми заяви, че не одобрява моите тесни връзки с ЦРУ. Космополитическият дух на това учреждение, явно, предизвикваше у него искрено отвращение. „На какво ги учат там в ЦРУ? — започна той една вечер и сам си отговори: — Как да си служат с вилицата и ножа и как да се женят за богати жени.“ Той също така с голямо подозрение се отнасяше към аристократичните традиции на американския флот. Но, както и предвидих още в Лондон, на мене ми се удаваше да се спогаждам с него при условие, че не се опитвах да бъда твърде умен и че търпя неговите груби подигравки по адрес на моите „приятели“ от ЦРУ. За пръв път се убедих доколко груб можеше да бъде той — за щастие, преди самото заминаване на Пийтър Дуайър за Отава. Случи се така, че представителят на МИ-5 във Вашингтон Джофри Патерсън и ние едновременно получихме указание от Лондон да изясним един въпрос във ФБР. Патерсън се опита да направи това пръв и претърпя неуспех. Беше му отговорено, че тази работа не засяга Лондон. Когато ние с Дуайър пристигнахме скоро след него и повдигнахме същия въпрос, Лед ни посрещна със злобен поглед. „Значи, ето каква игра въртите — каза той, оставяйки пурата си и обливайки се в червенина. — Пристига Джофри и аз още на вратата го връщам обратно. И какво след това? След това пристигате вие двамата и отново се опитвате…“ След това последва десетминутна ругатня, през която всички наши протести бяха безсилни. Неговата ярост беше искрена, макар никак да не съответствуваше на значението на този въпрос, който ние дойдохме да обсъдим. Него го вбеси само това, че ние, както той мислел, се опитваме да го изиграем. Неговата задача предрижда-ше да насъсква МИ-5 и СИС една срещу друга и да използува всякакви разногласия между нас, а сега се получи така, че ние сме се обединили против него. Между прочем, същата вечер той ми се обади по телефона и ме покани у тях на уиски. Седяхме до късно през нощта. За неприятната сутрешна среща не стана и дума. При нас продължаваха да пристигат от време на вроме съвбщения за изтичането на информация от посолството. Освен Дуайър, който скоро беше заминал, само трима сътрудници от Английското посолство имаха достъп до тези материали: Пийтърсън, аз и Боби Макен-зи, офицер от службата за сигурност на посолството, мой стар колега още от пета секция. С тях във ФБР се занимаваха Лед, Лишмън, който по това време бе началник на антикомунистическата секция, и Боб Лемфър, симпатичен тъпичък младеж от Охайо, отговарящ за анализа на материалите от американска страна. СИС все още беше твърде далеч от откриване източника за изтичане на информация от Английското посолство, но през зимата на 1949—1950 г. кръгът започна да се стеснява около източника в Лос Аламос. Оставаше само да се направи избор между един от двамата бележити учени по атомна физика — доктор Пейерлз и д-р Фукс. Дуайър направи последна услуга на СИС. Като анализира блестящо всичко, което бе известно за тези учени, той решително изключи от подозрение Пейерлз. След това всичко безпогрешно насочваше към Фукс, който бе английски гражданин от немски произход.