Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Още като момче Гроувс е очарован от разказите на баща си за поведението на сьомгите, които, движени от своя инстинкт, се връщат обратно в родните реки, за да хвърлят хайвера си. Гроувс се страхуваше, че изпускането на радиоактивни отпадъци в река Колумбия може да унищожи рибите. За охлаждането на реакторите ще се използват огромни обеми вода и никой не знаеше дали тя няма да бъде заразена, преди да се върне обратно в реката.
— Не забравяйте, че уловът на сьомга е много важен в този район — напомняше Гроувс на помощниците си. — Ако унищожим сьомгата в реката, ще ни критикуват яростно, и то с основание. Пялото население ще се обърне срещу нас, а ако това се разчуе, ще наплашим до смърт хората в цялата страна.
Гроувс обсъди този проблем с доктор Стафорд Уорън, началник на Медицинския отдел към проекта „Манхатън“, който се обърна към Вашингтонския университет в Сиатъл, известен със своя авторитет по всички въпроси на ихтиологията. Проучването на ефекта от радиацията върху сьомгите бе възложено на доктор Лорън Доналдсън, едър и спокоен 40-годишен мъж, преподавател и бивш футболен треньор. Уорън не разкри на Доналдсън мотивите на това изследване. Той само му спомена, че могат да възникнат проблеми с радиоактивно замърсяване по течението на река Колумбия. Доналдсън бе изрично предупреден да не говори много за своята изследователска програма и в никакъв случай да не я свързва с река Колумбия — изследванията трябва да се извършат в научните лаборатории, а университетските власти не бива да знаят нищо.
На Доналдсън цялата идея му се виждаше глупава. Той беше преподавал физика и знаеше много добре, че в целия свят няма достатъчно уран, за да се появят проблеми с радиоактивността. Но тъй като задачата беше толкова важна за правителството, той се захвана енергично с нейното изпълнение, съзнавайки, че ще трябва да започне от нулата.
Гроувс съзнаваше, че проучванията на Доналдсън могат да имат съмнителна стойност за строежите в Ханфорд поне по две причини. Най-напред в Сиатъл ще използват рентгенови лъчи като източник на радиация, защото реакторите още не бяха готови и липсваха истински радиоактивни продукти. Освен това, за едно сериозно изследване са нужни многогодишни наблюдения върху няколко поколения сьомги. Тези странстващи риби се появяват в сладките води на реките, но прекарват две до четири години в океана, преди да се върнат обратно в родните си места, където хвърлят хайвера си и умират. Рибите, които са се излюпили от яйцата на зрелите сьомги през 1943 г., ще се върнат по същите места едва между 1945 и 1947 г.
За щастие, проучванията на Доналдсън показаха, доколкото беше възможно да се определи по онова време, че радиоактивността не вреди на рибите. Според учените опасността от повишаването на температурата или от навлизане на сьомги в тръбите на завода също беше нищожна.
Гроувс и ръководители на „Дюпон“ научиха това с облекчение. Строежът в Ханфорд можеше да продължава с една грижа по-малко. Въпреки това генералът поиска от Доналдсън да продължи наблюденията си и го помоли да създаде специална лаборатория на брега на река Колумбия в самия Ханфорд.
Набирането на работна сила от 45 000 строителни работници в момент, когато цялата военна промишленост изпитва остър недостиг от работна ръка, беше изключително постижение. „Дюпон“ създаде огромна организация, начело на която застана Хауърд Милър. Седалището й беше в Паско с клонове в почти всички щати. Стотици опитни агенти по набиране на работници буквално преобърнаха цялата страна. В условията на остра конкуренция от други клонове на индустрията задачата едва ли щеше да бъде изпълнена без помощта на Военната комисия по работната сила. Тя инструктира всички свои клонове да дават, по нареждане на президента, предимство на Хандфордския строеж, а при нужда дори да изтеглят работници и от авиационната промишленост.
Кампанията по наемане на работници започна през март 1943 г., но придоби наистина национален размах едва през май същата година. Щатът Вашингтон даде най-голям принос — 29 762 души — но хората на „Дюпон“ не оставяха на мира Бюрата за набиране на работници в над петстотин града. На някои места дори и свещениците бяха натоварени от амвона да убеждават хората. Пропагандните листовки не даваха никакви сведения за целта на строежа, но пък съдържаха доста откровени напътствия: „Най-важното е да имате сандък с катинар. Носете си кърпи, закачалки за дрехи и термос за напитки. Фотоапарати и оръжия са забранени.“
Агентите по набиране на работна ръка превземаха всеки ден по един нов град. За тяхно учудване много строго им беше наредено да заобикалят Ню Мексико и Тенеси и в никакъв случай да не наемат работници от тези щати. В армията се страхуваха, че ако се наемат работници от Тенеси и Ню Мексико, някой може да направи връзка между строежите в Ханфорд, Оук Ридж и Лос Аламос. Веднъж седмично агентите получаваха телеграма от централата в Паско, Вашингтон, с приблизителни следния текст: „За следващата седмица са нужни: дърводелци — 200; общи работници — 600; шлосери — 50; кранисти — 25; шофьори на камиони — 25; телефонисти — 18.“ Преди да напуснат всеки град, агентите изпращаха в центъра телеграма с броя на наетите работници.