Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Говорителят взе парче хляб и се усмихна.
— Може би ние сме твоите Добродетели.
Круппе помълча и огледа сиренето в ръката си.
— Мисъл, над каквато Круппе не е разсъждавал досега, вмъкнала се в мълчаливото наблюдение на тази буца сирене. Но уви, има опасност темата да се изгуби в лабиринта на подобна семантика. Нито могат просяци да избират, стане ли дума за сирене. Вие сте се върнали и Круппе знае защо, и вече го е обяснил с възхитително самообладание.
— Монетата се върти, Круппе, все още се върти. — Лицето на говорителя вече не беше весело.
Круппе въздъхна и подаде бучката сирене на мъжа, който седеше вдясно от него.
— Круппе го чува — призна той уморено. — Иска или не — чува го. Безкрайно бръмчене, което кънти в главата му. И при всичко, което Круппе е видял, при всичко, което подозира, че е, той си е просто Круппе, човек, който би предизвикал боговете в собствената им игра.
— Може би ние сме твоите Съмнения — каза говорителят, — срещу които ти никога не си се боял да се изправиш, както и сега. При все че се стремим да те върнем, при все че настояваме да се бориш за живота на Даруджистан, за живота на многото свои приятели, а и за живота на младостта, в чиито нозе ще падне Монетата.
— Тя пада тази нощ — каза Круппе. При тези негови думи шестимата просяци кимнаха, въпреки че наблягаха най-вече на хляба и сиренето. — Е, да приеме ли тогава предизвикателството Круппе? Какво са боговете, в края на краищата, ако не съвършените жертви? — Той се усмихна, вдигна ръце и размаха пръсти. — За Круппе, чиято слабост на ръцете е сравнима единствено със слабостта на ума му? Съвършени жертви на самоувереността, твърди Круппе, вечно заслепени от арогантността, вечно уверени в своята непогрешимост? Не е ли чудно, че са оцелели толкова дълго?
Говорителят кимна и отговори с уста, пълна с хляб и сирене.
— Може би сме твоите Дарби тогава. Похабени, между другото.
— Възможно е — каза Круппе с присвити очи. — Но ето, че говори само един от вас.
Просякът помълча, за да преглътне, после се изсмя и очите му блеснаха на светлината на свещта.
— Може би на другите тепърва им предстои да намерят своя глас, Круппе. Чакат само заповедта на своя господар.
— Може — въздъхна Круппе и се приготви да става, — но Круппе е пълен с изненади.
Говорителят го погледна.
— Връщаш се в Даруджистан?
— Разбира се — отвърна Круппе и се изправи с тежко пъшкане. — Той само поизлезе замалко, да подиша нощен въздух, толкова по-чист извън тесните стени на града, не си ли съгласен? Круппе трябва да се упражнява, да изостря своите бездруго удивителни способности. Една разходка насън. Тази нощ — заяви той, пъхнал палци в колана си — Монетата пада. Круппе трябва да заеме мястото си в центъра на нещата. Той се връща в леглото си, нощта още е млада. — Очите му пробягаха по просяците. Всички сякаш бяха придобили тежест, здравословен червендалест цвят по извърнатите към него лица. Круппе въздъхна доволно. — За мен, казва Круппе, беше удоволствие, господа. Следващия път обаче нека спретнем ханче, което да не е на върха на хълм. Разбрано?
Говорителят се усмихна.
— О, Круппе, Дарбите не се придобиват лесно, нито Добродетелите, нито Съмненията лесно се преодоляват, а Гладовете винаги са стимул за катерене.
Круппе го изгледа с присвити очи и промърмори:
— Круппе е малко по-умен.
Излезе и кротко затвори вратата. Върна се по пътеката, стигна до кръстопътя и се спря пред увитата в зебло фигура, полюшваща се на клона. Сложи юмруци на кръста си и я огледа.
— Знам кой си — каза той ведро. — Ти си последното отражение на Круппе, за да се допълни в съня му тази редица от лица пред него, които са самият Круппе. Или така поне си склонен да твърдиш. Ти си Смирение, но както всеки знае, за Смирение няма място в живота на Круппе, запомни това. Тъй че ще си останеш тук. — С тези думи той отмести погледа си към великия град, огрял небето на изток в синьо и зелено. — Ах, тази великолепна огнена перла Даруджистан, дом е тя за Круппе. И това — добави той, след като тръгна отново — е точно така, както трябва да е.
От пристана покрай брега на езерото, нагоре по стъпаловидните тераси на кварталите Джадроуби и Дару, между храмовите комплекси и благородническите имения, та чак до върха на хълма Величие, където се събираше градският съвет, плоските покриви, сводестите фронтони, конусовидните кули, камбанариите и платформите на Даруджистан бяха скупчени в такова хаотично изобилие, че само главните улици не бяха вечно затулени от слънцето.