Талисманите на Шанара

Пар си пое дълбоко дъх. Едва можеше да диша, като си представяше Кол като един от тях, като едно от онези същества в Шахтата, които оставаха живи дори и след като бъдат убити.

Пийна няколко глътки вода, защото нямаше нищо друго. Откога ли нищо не съм ял? — запита се той. Утре ще се наложи да потърси някакви корени и плодове или да улови нещо. Трябваше да си възстанови малко силите. Без храна и почивка щеше да рухне. Не можеше да си позволи повече да прави глупости, ако иска да помогне по някакъв начин на брат си.

Той отново се върна в мислите си към Кол, като се зави по-плътно в одеялото с напредването на нощта. Сред дърветата край реката беше студено, лятната горещина бе прогонена по други места. Ако Кол не е дошъл, за да го убие, защо го търсеше тогава? Едва ли за добро. Кол в този момент не беше Кол.

Пар примигна с очи. Може би за да открадне Меча на Шанара?

Това бе интересно предположение, но нямаше смисъл. Защо му е притрябвало на Ример Дал да позволи на Пар да вземе Меча, само за да изпрати Кол по-късно да го върне обратно? Освен ако Кол не беше оръдие на някой друг. Но това предположение бе още по-невероятно. В случая имаше само един враг, въпреки всички протести на Главния преследвач. Ример Дал си бе създал достатъчно главоболия, за да накара Пар да си мисли, че е убил брат си. Шадуините са имали сериозна причина да изпратят Кол, но тя едва ли е била да откраднат Меча на Шанара.

Пар се замисли за миг колко беше странно това, че Мечът най-сетне му се беше открил. Той бе опитал всичко, за да възбуди магията, но до онзи момент все не беше успявал. Той винаги беше вярвал, че това е наистина талисманът, а не някаква имитация, въпреки готовността, с която Ример Дал му го беше предоставил. Беше усетил силата му, дори и когато той не му откликваше. Но колебанията му продължаваха и той неведнъж изпадаше в отчаяние. И сега изведнъж, най-неочаквано, магията се бе събудила за живот, и то само заради неговата борба с Кол.