Мечът на Шанара

Аланон си легна без да каже дума на никого и за секунди заспа. Ший наблюдаваше неподвижното му тяло по време на двучасови я си пост и после се оттегли, когато Дюрън го смени. Когато Флик се събуди след полунощ, за да заеме поста си, водачът им се поразмърда и се надигна бавно, загърнат злокобно в големия си черен плащ. Флик си помисли, че изглежда точно такъв, какъвто го беше видял за пръв път по пътя за Шейдската долина. Постоя за момент и погледа спящите, после обърна поглед към Флик, който стоеше неподвижен на един камък. След това, без да каже дума, без да направи никакъв жест, тръгна по пътеката, която го отдалечаваше от тях и изчезна в тъмнината на гората.

През останалата част от нощта Аланон вървя без да спира, за да стигне до Прохода на Джейд в централен Анар и в равнините на запад от него. Тъмната му фигура се плъзгаше през смълчаната гора като сянка, която докосва земята само за миг и продължава бързо напред. Изглеждаше нереален. Преминаваше край малките същества, които го зърваха и го забравяха. Той нито ги променяше, нито ги оставяше съвсем същите, след като ги отминеше, а запечатваше незаличимия си образ в неразбиращите им главици. Отново се замисли за пътуването, което правеха до Паранор. Разсъждаваше върху това, което той знае, но никой друг не би могъл да знае и изпита ужасно чувство на безпомощност пред предстоящите събития, които можеха да се окажат отминаването на една епоха. Другите само подозираха ролята му в това, което се беше случило, в това, което предстоеше да се случи, но единствено той беше принуден да живее с истината за собствената си съдба, и за тяхната съдба. Изропта на глас при тази мисъл. Ненавиждаше всичко, което се случваше, но знаеше, че той просто няма избор. Дългото му слабо лице приличаше на черна маска на нерешителност на фона на смълчаните дървета, край които минаваше при самотния си преход. Лице, набраздено с дълбоки бръчки на тревога, но непреклонно, с вътрешна твърдост, която щеше да подхранва душата, когато сърцето си отидеше. Зазоряването го свари в една особено гъста гора, която се простираше на няколко мили напред в хълмистата местност. Веднага забеляза, че тази част на гората е изумително тиха, сякаш някаква особена смърт беше докоснала с ледената си ръка земята. Пътят зад него беше внимателно маркиран с малки ленти бял плат. Забави крачка. Досега не беше забелязал нищо, което да го обезпокои, но сега някакво шесто чувство се надигна в пъргавия му ум и го предупреждаваше, че нещо не е наред. Стигна до място, където пътеката се разклоняваше. Едното отклонение, широка, чиста пътека, която приличаше на едновремешен главен път, водеше наляво и надолу, вероятно към огромна долина. Трудно можеше да се определи точно, защото дърветата се извисяваха над всичко и закриваха от погледа пътя след първите неколкостотин ярда. Втората пътека беше обрасла с гъсти шубраци. През нея не можеха да минат двама души, без да я разчистят, за да я разширят. Тясната пътека водеше нагоре към висок хребет, разположен под ъгъл към Прохода на Джейд.