Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Това никак не ми харесва. Тук има нещо нередно — измърмори той неопределено. — Знаците са объркани, може би нарочно.
— Възможно е всичките тези приказки, че тази земя е табу, в крайна сметка да не са измислица — предположи Флик сухо и седна на едно паднало дърво.
Балинор мина напред и се посъветва набързо с Хендъл за посоката, в която се намира проходът на Джейд. Хендъл призна, че по долния път ще стигнат най-бързо, пък и той очевидно е главният. Но нямаше начин да разберат по кой път е тръгнал Аланон. Накрая Мениън вдигна отчаяно ръце и настоя най-после да вземат някакво решение:
— Всички знаем, че Аланон не би минал по този път, без да остави знак. Така че единственият възможен извод е, или че нещо се е случило на знаците, или че нещо се е случило на самия него. И в двата случая не можем да седим тук и да чакаме да открием отговора. Той каза, че ще се срещнем при Прохода на Джейд, или зад гората, затова предлагам да тръгнем по долния път — най-бързия.
Хендъл отново им каза, че е объркан от знаците по долния път. Натрапчивото му усещане, че там има нещо опасно, се беше появило и у Ший в момента, в който пристигнаха на мястото и не намериха ленти плат. Балинор и останалите поспориха разгорещено няколко минути и накрая приеха предложението на планинеца. Ще тръгнат по най-бързия път но ще бъдат ужасно нащрек, докато не излязат от тези тайнствени планини.
Смениха реда на колоната и поставиха Мениън за водач. Спуснаха се бързо по полегатия долен път. Той ги водеше към долина, закрита от големи дървета, които растяха плътно едно до друго мили наред във всички посоки. Много скоро пътят започна удивително да се разширява, дърветата и храстите се отдръпнаха, а теренът се изравни и наклонът стана почти незабележим. Страховете им започнаха да се разсейват, когато ходенето стана по-леко. Очевидно беше, че дълги години пътят е бил главно шосе за обитателите на тази земя. Вървели бяха не повече от час, когато стигнаха долината. Трудно беше да се каже къде точно се намираха поради планинските вериги, които ги заобикаляха отвсякъде. Гората закриваше всичко от погледа освен пътеката непосредствено пред тях и безоблачното синьо небе над тях.
След кратко пътуване през долината групата забеляза необикновена структура, която се издигаше пред дърветата като огромна рамка. Сякаш беше част от гората около нея, с изключение на това, че елементите й бяха прави. След малко те се озоваха достатъчно близко и видяха, че това е поредица от гигантски, покрити с ръжда греди, които опасяват като в рамка квадратни късове от откритото небе. Групата автоматично забави крачка, огледа се внимателно, за да се увери, че това не е някакъв капан, поставен за непредпазливи пътници. Но нищо не помръдна и те продължиха да се доближават, заинтригувани от структурата, която се издигаше мълчаливо пред тях.
Изведнъж пътят свърши и странната рамка се разкри напълно пред очите им. Огромните метални греди, захабени от времето, изглеждаха все така яки, каквито са били през изминалите векове. Те бяха част от един голям навремето град, построен толкова отдавна, че никой вече не си спомняше за съществуването му. Град, забравен като долината и планините, в които се намираше — последен паметник на цивилизацията на изчезнали същества. Металната рамка беше здраво поставена в огромна основа от нещо като камък, който сега се ронеше и рушеше от времето и годините. На места се виждаха останки от някогашни стени. Много от загиващите сгради бяха скупчени на групи. Те се простираха на няколко стотици ярда пред пътниците и завършваха там, където стената на гората отбелязваше края на немощната намеса на човека пред неунищожаемата природа. Вътре в самите структури и по основата на рамката растяха храсти и малки дървета в огромно изобилие и по-скоро изглеждаше, че те задушават до смърт града, а не че времето го руши. Групата съзерцаваше в гробно мълчание това странно свидетелство за друга епоха, дело на хора като тях отпреди толкова много години. Ший изпита остро чувство на безсмислие при вида на зловещите рамки, умореният живот на които ръждата бавно преяждаше и отнемаше.
— Какво е това място? — попита той тихо.
— Останките на някакъв град — вдигна рамене Хендъл, като се извърна към младежа от Вейл. — Струва ми се, че това място е пусто от векове наред.
Балинор се доближи до най-близката структура и потърка металната греда. Огромни прашинки от ръжда и мръсотия се посипаха като дъжд и отдолу се показа мътен стоманеносив цвят, който показваше, че в постройката все още имаше някаква сила. Другите от групата последваха човека от границата, когато той се доближи бавно до основата и загледа внимателно наподобяващата камък структура. Минута след това се спря до един ъгъл и изчетка ръждата и мръсотията от повърхността. Отдолу се показа една единствена дата, която все още се виждаше в рушащата се стена. Всички се наведоха, за да я разчетат.